Р. Салваторе - Сребърни реки

Тайният механизъм вече бе изпълнил предназначението си, ала мощните трусове, които разлюляваха цялата стая, не спряха. Стените се пропукаха, парчета камък се откъснаха от тавана и полетяха надолу. Застанала на единия праг, Сидни извика към Бок, докато в другия край на помещението Уолфгар вдигна тежкото резе и повика приятелите си.

Кати-Бри се втурна към падналия полуръст и като го хвана за глезените, го повлече към вратата, викайки към Бруенор да й помогне.

Ала джуджето, вперило обезумял поглед в рухналата ниша, отново и отново изживяваше онзи единствен гибелен миг.

Огромна пукнатина плъзна по протежение на целия под, заплашвайки да отреже пътя им за бягство. Кати-Бри стисна зъби и с последни сили успя да се добере до сигурността на тунела, който започваше отвъд вратата. Уолфгар изкрещя към джуджето и дори се накани да се върне за него.

В този миг Бруенор се изправи на крака и тръгна към тях — бавно, свел глава надолу, сякаш се надяваше подът да се отвори под краката му и да го запрати в най-черната яма на подземията.

И да сложи да сложи край на непоносимата болка.

Когато всичко най-сетне се успокои, а грохотът заглъхна, приятелите, които сега вече бяха само четирима, си запробиваха път през отломките и тежкия прах обратно към овалната стая. Без да обръща внимание на големите купчини камъни и огромните пукнатини по пода, които заплашваха да ги погълнат, Бруенор се запрепъва към нишата, следван плътно от останалите.

Голяма купчина скални късове закриваше дупката на пода, наоколо не се виждаше кръв, нито каквато и да било следа от двамата противници. Изпод камъните се процеждаше плътен мрак и Бруенор се провикна, зовейки името на падналия си приятел. Ала разумът, напук на сърцето, напук на отчаяната надежда, която не искаше да умре, му говореше, че всичко е напразно — елфът вече не можеше да го чуе.

Той се огледа наоколо с овлажнели очи, но видът на самотния ятаган (магическото оръжие, което елфът бе взел от съкровището на дракона, който двамата с Уолфгар бяха победили), захвърлен като никому ненужна вещ върху останките от нишата, бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе и по бузата му се стече горчива сълза. Джуджето бавно вдигна оръжието и го прибра в колана си.

— Уви, елфе! — провикна се Бруенор, застанал насред разрушената стая. — Не такъв край заслужаваше, приятелю!

Ако останалите не бяха така погълнати от собствената си скръб, сигурно щяха да доловят гнева, който прозираше зад болката в гласа му. Още преди трагедията бе започнал да си задава въпроса доколко бе разумно да продължава този поход, ала сега, когато бе изгубил най-скъпия си приятел, Бруенор бе изпълнен не само с безгранична скръб, но и с болезнено чувство за вина. Не можеше да си затвори очите пред жестоката истина за ролята, която бе изиграл в събитията, довели до гибелта на Дризт. Нетърпима горчивина го обзе при спомена за начина, по който бе накарал елфа да се включи в това пътешествие, преструвайки се на смъртно ранен и обещавайки му приключение, каквото никога дотогава не е преживявал.

Сега стоеше безмълвен и безропотно приемаше болката, която го раздираше.

Скръбта на Уолфгар, непримесена с никакви други чувства, бе също толкова дълбока. Младежът бе изгубил един от настойниците си, воина, който го бе превърнал от неопитен и свиреп варварски войник в изкусен и разсъдлив боец.

Беше изгубил един от най-верните си приятели. Готов бе да последва елфа и в самите недра на Бездната в търсене на приключения. Твърдо вярваше, че един ден той и Дризт ще се озоват в положение, от което няма да могат да избягат, ала когато се биеха рамо до рамо, или пък се бореха един с друг като учител с ученик, Уолфгар, изправен на самия предел на възможностите си, се чувстваше по-жив, отколкото когато и да било. Младият варварин неведнъж си бе представял своята смърт заедно с елфа, славен край, за който щяха да се разказват легенди и да се пеят песни дълго след като враговете, които ги бяха погубили, се превърнеха в прах в някой незнаен гроб.

Това беше край, от който младежът не се боеше.

— Най-сетне намери покой, приятелю — меко прошепна Кати-Бри.

Тя по-добре от когото и да било разбираше колко мъчителен бе животът на елфа на повърхността. Нейният мироглед бе в съзвучие с една друга, по-чувствителна и ранима страна на Дризт, страна, която той обикновено скриваше от приятелите си под желязната си, стоическа маска. Това бе същата онази част от характера му, която го бе подтикнала да напусне Мензоберанзан и злите му обитатели и го бе накарала да заживее като изгнаник. Кати-Бри познаваше радостта и любовта, която изпълваше съществото му, виждаше и силната болка, която му причиняваше неприязненото отношение на онези, които, заслепени от цвета на кожата му, не виждаха истинската същност на Дризт До’Урден.