Р. Салваторе - Сребърни реки

Дризт, който не бе особено изненадан, успя да се скрие в сенките покрай стената на стаята и сега се промъкваше към разбитата врата, за да се погрижи никой да не влезе оттам. Само че магическите умения, с които Дендибар бе надарил Бок за този лов, бяха прекалено могъщи, за да се скрие от тях. Чудовището го надуши и тръгна към него.

Уолфгар и Бруенор препречиха пътя му.

Ентрери влезе в стаята веднага след Бок и като се възползва от бъркотията, предизвикана от появата на чудовището, успя да се прокрадне до сенките покрай стените, по начин, който невероятно силно наподобяваше тактиката на елфа. Палачът се запромъква предпазливо напред и когато стигна средата на овалната стена, пред него се изправи сянка, която толкова много приличаше на него самия, че той трябваше да спре, за да я огледа по-добре. Сепнат в безшумното си прокрадване към вратата, Дризт стори същото.

— Ето че най-сетне се срещаме, Дризт До’Урден — просъска Ентрери.

— Преимуществото е на твоя страна — отвърна Дризт. — Аз не знам нищо за теб.

— Веднага ще научиш, черен елфе! — разнесе се леденият смях на палача.

Жестоката сабя и изумрудената кама изскочиха от ножницата в същия миг, в който ятаганите на Дризт изсвистяха във въздуха.

Уолфгар с всичка сила стовари чука си върху гърдите на чудовището, но то, насочило цялото си внимание към елфа, дори не направи опит да се защити. Щитозъб го запрати назад, но то сякаш изобщо не забеляза и пак се насочи към плячката си. Бруенор и Уолфгар се спогледаха изумено и отново се нахвърлиха върху звяра, размахвайки чука и брадвата.

Зашеметен от ритника на Бок, Риджис лежеше до стената. Кати-Бри обаче успя да се изправи на едно коляно, здраво стиснала меча си. Гледката на двамата противници, които се биеха край стената с несравнимо изящество и умение, прикова погледа й.

Сидни, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, също спря за миг. Никога досега не бе виждала нещо подобно — двама ненадминати майстори на меча, разменящи си удари в съвършена хармония.

Всеки предугаждаше движенията на другия с абсолютна точност, удар и париране се сливаха в едно, сякаш всеки инстинктивно знаеше какво ще направи противникът му, още преди той да си го бе помислил. Беше двубой, в който като че ли никога нямаше да има победител. Единият изглеждаше като отражение на другия и единствено от звъна на стоманата, когато сабята и ятаганът се срещаха, страничните наблюдатели разбираха, че пред очите им се води истинска битка. Двамата ту излизаха в осветената част на стаята, ту отново се скриваха в сенките, търсейки и най-малкото преимущество в тази битка, в която силите бяха напълно изравнени. Накрая; без да спират и за миг хипнотизиращия танц на оръжията, те потънаха в мрака на една от нишите.

В мига, в който Дризт и Ентрери се скриха от погледа й, Сидни си спомни каква бе нейната роля в тази битка. Без да се бави повече, тя извади тънка пръчка от кесийката, която висеше на кръста й и се прицели към джуджето и варварина. Колкото и да й се искаше да види как би свършила битката между елфа и палача, дългът й повеляваше да освободи Бок от нападателите му и да го остави да залови елфа.

Уолфгар стовари Щитозъб върху чудовището и го повали на земята. Миг преди огромното туловище да се стовари отгоре му, Бруенор успя да се промуши под краката на звяра.

Победата им не трая дълго. От магическата пръчка на Сидни изскочи мощен лъч и полетя към тях. Силата му отхвърли Уолфгар далече назад. Той се претърколи и се изправи на крака чак в другия край на помещението. Кожената му жилетка бе обгорена и пушеше, цялото му тяло бе изтръпнало от страховития удар.

Бруенор бе запратен на каменния под. В продължение на един дълъг миг остана да лежи там напълно неподвижен. Не беше тежко ранен (джуджетата са корави като скалите, които дълбаят, а са и особено неподатливи на всякакви магии), ала докато лежеше на пода, долови далечен тътен, който прикова цялото му внимание. Познаваше този звук, беше го чувал като дете, но не можеше да се сети откъде точно идва.

Едно обаче помнеше — този звук вещаеше гибел.

Звукът все повече се засилваше, стаята затрепери, далечният тътен се чуваше съвсем ясно, въпреки че Бруенор вече бе вдигнал глава от пода. И тогава джуджето разбра. То обърна безпомощен поглед към Дризт и изкрещя:

— Пази се, елфе!

Твърде късно — миг по-късно скритият механизъм се задейства и в пода на нишата зейна дупка.

Там, където допреди малко стояха Дризт и Ентрери, сега се виеха кълба прах. За Бруенор времето сякаш застина в този едничък ужасяващ миг. От тавана се откъсна огромен скален къс и сложи край и на последната искрица надежда, която още се таеше в гърдите му.