Р. Салваторе - Сребърни реки

— Щеше да опита ножа ми, задето е помагал на онез’ псета! — изръмжа Бруенор. — Ама стига сме приказвали, после ще имаме предостатъчно време за туй. Намираме се пред входа на Залите! Съвсем скоро ще можеш да видиш със собствените си очи онез’ чудеса, за които съм ти говорил толкоз пъти! Сега върви и си почини.

Джуджето се обърна и точно се канеше да каже на Уолфгар да се погрижи за нея, когато вместо варварина, пред погледа му попадна Риджис, който стоеше без да смее да вдигне очи и се чудеше дали този път не бе отишъл твърде далеч.

— Не се бой, приятелю — каза Уолфгар, който също бе видял уплашеното лице на полуръста. — Направил си го, за да се спасиш и не бива да се срамуваш от това. Ала трябваше да ни предупредиш за опасността!

— Я ме погледни, Къркорещ корем! — сопна се Бруенор. — Поне туй ни дължиш, мошеник такъв! Да не мислиш, че сме изненадани!

Гневът му като че ли се подхранваше от някакъв скрит източник и колкото повече джуджето хокаше полуръста, толкова по-силна ярост го обземаше.

— Как смееш да ни причиняваш подобно нещо! — изрева то и като отмести Кати-Бри встрани, направи крачка към Риджис. — И то точно когато най-сетне намерих дома на предците си!

Уолфгар побърза да застане между Бруенор и Риджис, смаян от внезапната промяна у приятеля си — никога досега не бе виждал Бруенор обзет от толкова силни чувства. Кати-Бри също бе слисана.

— Полуръстът не е виновен — обади се тя. — А и магьосниците бездруго щяха да ви намерят!

В този миг дойде Дризт.

— Още никой не е достигнал стълбата — каза той, ала когато се вгледа по-внимателно в лицата на приятелите си разбра, че никой не го бе чул.

Най-сетне Уолфгар наруши тягостната тишина и пое нещата в свои ръце:

— Не сме дошли толкова далеч, за да се караме помежду си! — скара се той на Бруенор.

Джуджето зяпна, без да знае какво да каже — никога досега Уолфгар не се бе изправял срещу него.

— Ха! — изсумтя то, когато най-сетне се съвзе от смайването си. — Глупавият полуръст ще ни убие всичките, ама няма защо да се тревожим, хич даже!

И като продължи да си мърмори под носа, Бруенор се обърна към стената и отново затърси входа на Митрал Хол.

Дризт хвърли любопитен поглед на сприхавото джудже, ала сега повече се тревожеше за Риджис. Напълно отчаян, полуръстът се бе отпуснал на земята и сякаш бе загубил всякакво желание да продължи напред.

— Не унивай опита се да го успокои Дризт. — Бруенор бързо ще забрави гнева си. Мечтата на неговия живот е на път да се сбъдне.

— А и този убиец, който е по петите ти — намеси се Уолфгар, — дори не знае какво посрещане ще му подготвим, ако изобщо успее да се добере дотук!

И като потупа бойния си чук, младежът добави:

— Бързо ще си промени мнението за това преследване!

— Ако успеем да влезем в мините, навярно ще изгубят следите ни — обърна се Дризт към Бруенор, опитвайки се да уталожи гнева му.

— Няма да намерят стълбата — обади се и Кати-Бри. — Дори и след като ви видях да слизате по нея, едва успях да я открия!

— Предпочитам да се изправим срещу тях сега! — заяви Уолфгар. — Доста неща имат да ни обясняват, а и онова, което са причинили на Кати-Бри, няма да им се размине току-така!

— Пазете се от убиеца! — предупреди ги Кати-Бри. — Оръжията му са опасни и неумолими като самата смърт!

— А и един магьосник може да бъде страховит враг — додаде Дризт. — Сега ни чака по-важна работа и нямаме нужда от битки, които можем да избегнем.

— Няма да се бавим повече! — отсече Бруенор и сложи край на всички по-нататъшни възражения от страна на младия варварин. — Намирам се пред вратите на Митрал Хол и нищо няма да ми попречи да вляза вътре! Нека ни последват, ако смеят!

И като повика Дризт, той отново се обърна към скалата.

— Остани на пост, момче! — нареди той на Уолфгар. — И се погрижи за момичето ми!

— Някое заклинание навярно? — предположи Дризт, когато двамата с Бруенор останаха сами пред гладката каменна стена.

— Да — отвърна джуджето. — Има дума, с която се отваря. Ала след известно време магията я напуска и тогава трябва да се измисли нова дума. Само че когато това е станало, тук вече не е имало никой, който да измисли нова дума.

— Опитай със старата тогава.

— Направих го, елфе, поне двайсет пъти, още щом дойдохме тук. Трябва да има друг начин, сигурен съм! — ядосано изръмжа джуджето и стовари юмрук върху камъка.

— Ще си спомниш — увери го Дризт и двамата отново се заеха да разглеждат стената.