Р. Салваторе - Сребърни реки

Дори и упоритата решителност на едно джудже невинаги се възнаграждава и когато нощта се спусна, приятелите още седяха пред входа, обгърнати от непрогледна тъмнина — заради преследвачите си не смееха да запалят огън. От всички изпитания, които бяха преодолели по пътя си дотук, това като че ли бе най-тежкото — да стоят толкова близо до целта си и да не могат да влязат. Бруенор дори започна да се съмнява в себе си и се зачуди дали наистина това бе мястото, където трябваше да се намира входът. Отново и отново си повтаряше песничката, която бе научил като дете в Митрал Хол, и се опитваше да открие в нея нещо, което бе пропуснал преди.

Останалите потънаха в неспокоен сън, особено Кати-Бри, която и за миг не можеше да забрави, че камата на страховития убиец е надвиснала над главите им. Всъщност четиримата изобщо нямаше да успеят да заспят, ако не знаеха, че зорките очи на един Мрачен елф бдят над тях.

На няколко мили оттам други двама пътешественици също се бяха разположили на лагер. Ентрери безмълвно се взираше на изток, търсейки издайническата светлина на лагерен огън, макар силно да се съмняваше, че онези, които преследва, ще бъдат толкова неблагоразумни да запалят огън, особено ако Кати-Бри бе успяла да ги намери и да ги предупреди. Сидни лежеше недалеч от него, увита в одеяло, което поне малко я предпазваше от студения допир на камъните, и се възстановяваше от удара, който Кати-Бри й беше нанесла.

Ентрери си бе помислил дали да не я изостави (обикновено би го направил без да му мигне окото), ала бездруго трябваше да подреди мислите си и да прецени как ще е най-добре да постъпи сега.

Съмна се, а той все още стоеше неподвижно, потънал в мисли. Зад него магьосницата най-сетне се пробуди.

— Йердан? — замаяно повика тя.

Ентрери се обърна и се приведе над нея.

— Къде е Йердан? — попита младата жена.

— Мъртъв е — в гласа на убиеца нямаше и следа от угризение. — Както и чудовището.

— Бок? — ахна Сидни.

— Една планина се срути върху му.

— А момичето?

— Избяга — отвърна Ентрери и отново погледна на изток. — Когато се погрижа за теб, ще си тръгна. Преследването свърши.

— Та те са съвсем близо! — възкликна младата магьосница. — Нима ще се откажеш сега?

Студена усмивка плъзна по лицето на палача.

— Полуръстът не може да ми избяга — безстрастно каза той и Сидни дори за миг не се усъмни в думите му. — Ала с нашия отряд е свършено. Аз ще се заема с онова, за което съм дошъл, а ти ще се опиташ да изпълниш заповедите на своя господар. Още отсега те предупреждавам, че ако се опиташ да вземеш онова, което ми принадлежи, следващата ми жертва ще бъдеш ти.

Сидни се замисли над думите му.

— Къде падна Бок? — попита тя, сетила се внезапно за нещо.

Ентрери погледна на изток.

— В една падина от другата страна на горичката.

— Заведи ме там — настоя младата жена. — Има още нещо, което трябва да направя.

Ентрери й помогна да се изправи на крака и я поведе по пътеката — можеше да се раздели с нея и след като й помогнеше да свърши онова, което бе намислила. Палачът бе започнал да изпитва уважение към младата магьосница и нейната отдаденост на дълга й, а и бе сигурен, че тя няма да се опита да му пречи. Сидни не беше могъща магьосница като Дендибар, нито можеше да се мери с палача, освен това и двамата прекрасно знаеха, че уважението изобщо няма да спре изумрудената кама, ако младата жена се изпречи на пътя му.

Сидни се вгледа в скалистия склон за миг и когато отново се обърна към Ентрери, по лицето й играеше многозначителна усмивка.

— Казваш, че пътищата ни се разделят — рече тя, — ала грешиш. Ние все още можем да ти бъдем от полза, палачо.

— Ние?

Сидни се обърна към склона.

— Бок! — повика го високо тя, без да отделя поглед от хълма.

На лицето на Ентрери се изписа озадачено изражение и той също се вгледа в камъните, но не видя никакво движение.

— Бок! — повтори Сидни и този път нещо се размърда.

Изпод огромните скални късове се разнесе грохот, после един камък потрепери и се издигна във въздуха — под него стоеше чудовището, протегнало ръце нагоре. Тялото му бе насинено и натъртено, ала очевидно не изпитваше никаква болка и като захвърли огромния скален къс настрани, Бок тръгна към господарката си.

— Не е толкова лесно да погубиш един голем — обясни Сидни, наслаждавайки се на смайването, изписано върху обикновено безизразното лице на убиеца. — Бок все още не е стигнал края на своя път. Път, който няма да може да изостави току-така.