Р. Салваторе - Сребърни реки

Зловещият, скръбен писък на вятъра довяваше усещане за нещо свръхестествено и могъщо, древно като Твърдината на вестителите, пред неговата страховита вечност мимолетният живот на простосмъртните изглеждаше дребен и незначителен.

Без изобщо да се впечатли от внушителните колони, Бруенор спокойно довърши песничката си:

„Петстотин стъпки вляво, после още сто да отброим, пред тайната врата тогава ще стоим.“

После внимателно се вгледа в стената пред себе си, търсейки някакъв знак, който да го насочи към входа на Залите.

Дризт също прокара пръсти по гладката скала, ала не усети и най-малката драскотина.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — заяви Бруенор. — Моят народ е прочут с изкусните творения на своите майстори, та ще ни бъде доста трудничко да намерим входа, който те са скрили.

Риджис също се приближи, за да помогне, но Уолфгар, когото сенките на огромните каменни блокове потискаха и тревожеха, застана на пост.

Само няколко секунди по-късно, младежът забеляза някакво движение откъм каменната стълба, по която се бяха спуснали. Той светкавично приклекна и здраво стисна Щитозъб.

— Имаме гости — рече той на приятелите си и ехото от шепота му отекна из цялата клисура, сякаш самите колони се надсмиваха над жалкия му опит да остане незабелязан.

Дризт се втурна към най-близката скала и предпазливо се запромъква напред, воден от замръзналото изражение на Уолфгар. Бруенор, разгневен, че го бяха прекъснали, извади една малка брадвичка от колана си и застана до варварина, готов за бой. Риджис се скри зад двамата си приятели.

В този миг чуха вика на Дризт:

— Кати-Бри!

Облекчението и радостта им бяха прекалено големи и те дори не си зададоха въпроса какво бе довело приятелката им чак от Десетте града, нито пък как бе успяла да ги намери.

Ала усмивките им бързо се стопиха, щом я видяха да се препъва към тях, изранена и окървавена. Втурнаха се да я посрещнат, но елфът, подозирайки, че някой може да я следи, се измъкна изпод сянката на каменните колони и застана на пост.

— Какво те води тук? — извика Бруенор и силно я прегърна. — И кой е мръсникът, който те е ударил? Само да го докопам! Ще му прекърша врата!

— И Щитозъб има какво да му каже! — намеси се Уолфгар, вбесен от мисълта, че някой бе имал дързостта да удари Кати-Бри.

Риджис, който вече се досещаше какво става, стоеше малко встрани, мълчаливо свел поглед към земята.

— Фендер Ковашкият чук и Гроло са мъртви — рече Кати-Бри на Бруенор.

— По пътя насам ли умряха? Но защо?

— Не, убиха ги в Десетте града. Някакъв мъж, наемен убиец, дойде там. Търсеше Риджис — отвърна момичето. — Тръгнах по следите му, за да се опитам да ви предупредя, но той ме залови и ме принуди да дойда с него чак тук.

Бруенор хвърли яростен поглед на полуръста, който сега стоеше още по-назад и не смееше да вдигне очи.

— Разбрах, че си загазил още в мига, в който те видях да търчиш след нас там, в Долината на мразовития вятър! — изръмжа той. — Какво става? И да не си посмял да ми пробутваш още от твойте лъжи!

— Казва се Ентрери — призна Риджис. — Артемис Ентрери. Идва от Калимпорт, от Пук паша.

И като извади рубинения медальон, додаде:

— Идва за него!

— Ентрери не е сам — каза Кати-Бри. — Един магьосник от Лускан търси Дризт.

— Защо? — попита елфът, който все още стоеше на пост.

Кати-Бри сви рамене.

— Много внимаваха да не се издадат, но мисля, че се интересуват от Акар Кесел.

Дризт веднага разбра. Търсеха Креншинибон, могъщия кристален отломък, който бе затрупан от снежната лавина, погубила Акар Кесел.

— Колко са? — попита Уолфгар. — И къде са сега?

— Трима — отвърна момичето. — Убиецът, една магьосница и един войник от Лускан. Водеха и едно чудовище, което наричаха голем. Никога досега не бях виждала подобен звяр.

— Голем — тихичко повтори Дризт.

В подземните градове на Мрачните елфи неведнъж бе виждал подобни създания — надарени с огромна сила, те бяха безпределно верни на създателите си. Враговете им трябва да бяха наистина могъщи, щом разполагаха с такова чудовище.

— Обаче с него е свършено — продължи Кати-Бри. — Той тръгна подире ми, когато побягнах и замалко да ме залови, само че аз му погодих номер и сега чудовището лежи, затрупано от тонове камъни.

Бруенор отново я притисна до гърдите си.

— Прекрасно си се справила, моето момиче! — прошепна той.

— Освен това, когато си тръгвах, убиецът и войникът се бяха вкопчили в битка на живот и смърт — добави Кати-Бри. — Предполагам, че единият от тях вече е мъртъв… най-вероятно войникът. Жалко, ако е така, беше добър човек.