Р. Салваторе - Сребърни реки

— Връщай се! — нареди той за последен път, макар да знаеше (и да се радваше), че гордият войник няма да си тръгне.

Йердан направи още една крачка към него.

Ентрери вдигна сабята си.

Ала войникът бе кален в не една битка и ако убиецът бе очаквал да го довърши лесно, сега бързо разбра, че противникът му няма да се даде току-така. Йердан успя да отбие удара на неприятеля си и на свой ред замахна.

Още от самото начало Ентрери дори не се опитваше да прикрие презрението, което изпитваше към Йердан, и Сидни, която прекрасно познаваше гордия нрав на войника, отдавна очакваше нещо подобно. Не се тревожеше, че някой от двамата (най-вероятно Йердан) сигурно ще загине, но нямаше намерение да търпи поведение, което застрашаваше успеха на нейната задача. Ентрери и Йердан можеха да разрешат спора помежду си и след като тя заловеше елфа.

— Иди при тях и сложи край на този бой! — нареди тя на чудовището, което току-що се бе завърнало.

Бок незабавно се обърна и се втурна към двамата мъже. Сидни недоволно поклати глава — можеше само да се надява, че Бок ще успее да се справи с положението и те ще могат да продължат по следите на елфа.

Потънала в мисли, младата магьосница така и не видя, че зад нея пленницата се надигна.

Кати-Бри знаеше, че това е единственият й шанс. Пропълзя напред напълно безшумно и с всичката сила на вързаните си ръце блъсна Сидни в тила. Магьосницата се строполи на земята и Кати-Бри се втурна покрай нея. Тичаше право към малката горичка, а сърцето й биеше до пръсване. На всяка цена трябваше да се приближи достатъчно близо до приятелите си, за да могат да чуят предупредителния й вик, преди да са я заловили.

В мига, в който потъваше под гъстите корони на големите дървета, до ушите й достигна викът на Сидни:

— Бок!

Чудовището незабавно се насочи към нея. Все още се намираше далече, но всяка крачка на огромните му крака скъсяваше разстоянието между тях със застрашителна бързина.

Дори и да бяха забелязали бягството на пленницата, Йердан и Ентрери бяха прекалено погълнати от битката, за да се занимават с нея.

— Никога вече няма да ме унижаваш! — гласът на Йердан надвика звъна на стоманата.

— О, нима! — изсъска Ентрери. — Има много начини за оскверняване на един труп, войнико и смятам да ги приложа до един върху твоите разлагащи се кости.

И той отново се впусна в атака, насочил цялото си внимание към своя враг. Смъртоносният танц на оръжията му ставаше все по-бърз и по-опасен, сякаш черпеше сили от някакъв скрит извор.

Йердан се биеше умело, но убиецът отбиваше всичките му удари с невероятна лекота. Лусканецът влагаше всичките си умения и сили, ала без никакъв резултат — палачът не бе получил дори драскотина. А още отсега виждаше, че ще се умори много преди Ентрери.

Размениха си още няколко удара. Оръжията на убиеца свистяха все по-страховито и по-бързо, докато Йердан, здраво стиснал меча си с две ръце, все по-трудно успяваше да замахва достатъчно силно. Войникът се бе надявал, че по това време Сидни вече ще е сложила край на битката. Ентрери ясно виждаше неговата слабост и той не можеше да разбере защо Сидни още не се намесва. Йердан се огледа наоколо, усещайки как отчаянието му нараства, и тогава я съзря. Младата магьосница лежеше по очи върху твърдите камъни.

Достоен начин да се измъкне, помисли си той, все още мислейки единствено за себе си.

— Магьосницата! — извика той на Ентрери. — Трябва да й помогнем!

Убиецът с нищо не показа да го е чул.

— И момичето! — изкрещя войникът, надявайки се, че поне това ще привлече вниманието на противника му.

Опита се да сложи край на битката като отскочи назад и свали меча си.

— Ще довършим започнатото по-късно — заплашително рече той, макар че всъщност нямаше никакво намерение отново да се бие с Ентрери… поне не в честен двубой.

Убиецът не отвърна, но също сведе оръжията си. Йердан, доблестен както винаги, се обърна и тръгна да помогне на Сидни.

Изумрудената кама изсвистя и се заби в гърба му.

Кати-Бри с мъка си пробиваше път напред. Вързаните ръце й пречеха и тя трудно успяваше да запази равновесие. Някакъв камък се откъсна зад нея и за пореден път я запрати на земята. Пъргава като котка, тя светкавично се изправи на крака и продължи напред.

Ала Бок бе по-бърз.

Кати-Бри отново падна на земята и се удари в купчина камъни. Стръмният склон на хълма, по който се опитваше да слезе, бе осеян с хлъзгави камъни, които я препъваха на всяка крачка. Тежките стъпки на чудовището се чуваха все по-близо и момичето знаеше, че няма да успее да го над бяга. Ала нямаше друг избор. Горещата пот пареше израненото й лице и я заслепяваше. Вече бе загубила и последната си надежда, но не спираше — все още не искаше да приеме неизбежния край.