Р. Салваторе - Сребърни реки

— Дали е от отварата? — обърна се Уолфгар към Дризт, когато малко по-късна същата вечер стояха край лагера и гледаха приятеля си.

— Донякъде — отвърна Дризт, който също се притесняваше за джуджето. — Отварата го накара да изживее повторно най-болезнените мигове от дългия си живот. И сега, когато ужасяващите спомени от миналото започват да си пробиват път в сърцето му, те още повече изострят жаждата за мъст, която е назрявала у него през всичките тези години.

— Бои се — отбеляза Уолфгар.

Дризт кимна.

— Това е най-голямото изпитание в живота му. Клетвата му да се завърне в Митрал Хол е най-важното нещо за него, онова, което придава смисъл на живота му.

— Прекалено много бърза — каза варваринът, поглеждайки към Риджис, който припадна от изтощение, веднага след като хапнаха. — Полуръстът не може да издържи на това темпо.

— Остава ни по-малко от един ден — отвърна Дризт. — Риджис ще го преживее, както и ние.

И той потупа младежа по рамото. Уолфгар все още не бе напълно спокоен, ала най-сетне се примири с мисълта, че в момента не може да направи кой знае какво нито за Риджис, нито за Бруенор и отиде да си легне. Дризт отново се вгледа в крачещото напред-назад джудже и притеснението, което се изписа на лицето му сега, бе по-голямо от онова, което бе показал пред младия варварин.

Елфът не се тревожеше за Риджис. Полуръстът винаги успяваше да се измъкне дори и от най-тежкото положение и дори да спечели от него. Ала Бруенор го притесняваше. Спомни си онези дни, когато той изкова Щитозъб, могъщия боен чук. Това бе най-изкусното произведение, излязло изпод умелите му ръце, оръжие достойно да бъде възпято наравно с най-великите творения на древните майстори — джуджета. Никога вече нямаше да може да сътвори нещо по-прекрасно от Щитозъб, нито дори да се доближи до великолепието му. След онзи ден Бруенор повече не докосна ковашкия чук.

После дойде и пътешествието до Митрал Хол, целта на неговия живот. Щитозъб бе най-голямото му постижение в ковашкия занаят, а сега това приключение щеше да го отведе толкова високо, колкото никога след това нямаше да може да се издигне. Опасенията на Дризт не бяха свързани с успеха или провала на приключението им — каквото и да станеше, то щеше да засегне еднакво и четиримата, а и още когато се съгласиха да тръгнат на път, те бяха приели неизбежните опасности, които щяха да срещнат. Не, онова, което го безпокоеше, бе нещо съвсем различно. Независимо дали Сребърните зали щяха да бъдат завоювани или не, Бруенор щеше да е покорил най-високия връх в своя живот. Неговият миг на слава щеше да е отминал.

— Успокой се, приятелю — рече Дризт и застана до джуджето.

— Става въпрос за моя дом, елфе! — рязко отвърна Бруенор, но все пак като че ли се поуспокои малко.

— Разбирам те — меко каза Дризт. — По всичко личи, че много скоро наистина ще достигнем Митрал Хол и това повдига един въпрос, на който много скоро ще трябва да си отговорим.

Бруенор му хвърли заинтригуван поглед, макар че прекрасно знаеше какво има предвид Дризт.

— Досега единствената ни цел бе да открием Митрал Хол, та почти не сме се замисляли какво ще правим, когато открием входа към Сребърните зали.

— Според законите на всички почтени раси аз съм Крал на Залите! — изръмжа джуджето.

— Така е — съгласи се Дризт. — Ала какво ще кажеш за мрака, който може би още се таи там? Какво ще кажеш за онова, което преди две столетия е прогонило целия ти народ от мините? Нима ние четиримата можем да се изправим срещу него?

— Може да си е отишло от само себе си, елфе — намусено рече Бруенор. — Кой знае дали Залите не са отново така чисти, както в деня, когато нашите чукове за първи път запяха в тях?

— Кой знае. Ала какво ще правим, ако в Сребърните зали все още властва мрак?

Бруенор се замисли за миг.

— Ще изпратя съобщение до Долината на мразовития вятър — отвърна той най-сетне. — Моят народ ще бъде тук още през пролетта.

— Само стотина воини — напомни му елфът.

— Тогава ще помоля Адбар за помощ! — сопна се Бруенор. — Харбром с радост ще ми помогне, ако му обещая част от съкровището.

Дризт прекрасно знаеше, че Бруенор доста ще се позамисли преди да даде такова обещание, но реши да сложи край на неприятните, макар и важни въпроси.

— Спи спокойно — каза той. — Отговорите сами ще дойдат при теб, когато настъпи моментът.

На другия ден потеглиха със същата трескава бързина и много скоро достигнаха планината. Внезапно Бруенор се закова на мястото си — светът около него се завъртя и той отчаяно се опита да запази равновесие. Уолфгар и Дризт се затичаха към него и го хванаха преди да падне.