Р. Салваторе - Сребърни реки

По-дълголетните раси, особено елфите, често я използваха, когато искаха да се върнат в спомените от далечното си минало. Обикновено обаче, те се завръщаха към по-приятни дни. В очите на вестителя се таеше притеснение — явно бе, че отварата е отключила спомена за един от най-черните дни в живота на джуджето, който до този момент бе стоял заровен дълбоко в подсъзнанието му, за да го предпази от болката и силните чувства, с които Бруенор може би нямаше да успее да се справи. Ала сега те се завърнаха и нахлуха в съзнанието му, помитайки всичко по пътя си — връщане назад нямаше и Бруенор трябваше да се изправи лице в лице с целия им потресаващ ужас.

— Отнесете го в Залата на джуджетата — посъветва ги Старата нощ. — Образите на древните им герои може би ще му помогнат да си спомни и ще му дадат сили, за да се справи с това изпитание.

Уолфгар внимателно вдигна приятеля си, пренесе го през дългия коридор и нежно го положи в центъра на кръглото помещение. После заедно с Риджис и Дризт се отдръпна, оставяйки джуджето само със своите бълнувания.

Бруенор виждаше образите, които го заобикаляха като през мъгла, докато съзнанието му бродеше из миналото и само от време на време се завръщаше в настоящето. Образите на Морадин, Думатоин и всички божества и герои на неговия народ гледаха към него от високите си постаменти и техните ликове поне донякъде смекчаваха ужаса, който го заливаше като огромна, горчива вълна. Прекрасните доспехи и изкусно изработените брадви и бойни чукове възраждаха в помраченото му съзнание спомена за славните дни на неговите предци.

Ала дори и те не можеха да прогонят напълно ужаса, изплувал от глъбините на съзнанието му. Пред очите му се заредиха картини, които никога вече нямаше да може да забрави — крахът на неговия род, разрухата на Митрал Хол, гибелта на баща му.

— Светлина! — извика той, разкъсван между облекчението и болката. — Уви за баща ми и неговия баща! Ала нашето спасение е близо! Заселническа твърдина… — нещо у него като че ли се скъса и гласът му потрепери, — подслони ни! Уви, горчивата загуба! Подслони ни!

— Твърде висока е тази цена! — рече Уолфгар, комуто гледката на страдащото джудже причиняваше болка.

— Той сам пожела да я заплати — отвърна Дризт.

— Страданията му ще идат нахалост, ако не научим нещо ново — обади се и Риджис. — Бълнуванията му са съвсем несвързани. Нима просто ще стоим тук и ще се надяваме напук на безнадеждността?

Спомените му вече го отведоха до Заселническата твърдина, без да му разкрият пътя, по който някога е стигнал дотам — отбеляза Уолфгар.

Дризт извади един от своите ятагани и нахлупи качулката ниско над челото си.

— Какво… — започна полуръстът, ала елфът вече се надвесваше над джуджето.

— Аз съм приятел — прошепна той. — Дойдох веднага щом научих за гибелта на Сребърните зали! Моите съюзници чакат! Настъпи часът за разплата, могъщи войнико от рода Боен чук! Покажи ми пътя, за да се бием и да върнем прежната слава на Залите!

— Пътят е тайна! — с усилие изрече Бруенор, почти в несвяст.

Дризт не отстъпи:

— Нямаме време за губене! Връхлита ни черен мрак! Пътят, трябва да знам къде е пътят!

Бруенор измърмори нещо и приятелите му слисани разбраха, че елфът бе успял да пробие последния бент, който възпираше потока на спомените и му пречеше да открие пътя към Сребърните зали.

— По-силно! — не отстъпваше Дризт.

— Четвъртия връх! — извика джуджето. — Нагоре по стръмния път и после идва Стражев дол.

Дризт погледна вестителя, който кимна в знак, че познава това място, после отново се обърна към Бруенор.

— Почини си, приятелю — меко каза той. — Твоят род ще бъде отмъстен!

— Съдейки по онова, което пише за Заселническата твърдина в книгата, името Четвъртия връх може да означава само едно — обясни Старата нощ на Дризт, когато двамата, заедно с Уолфгар, се върнаха обратно в библиотеката.

Риджис остана в Залата на джуджетата, за да бди над неспокойния сън на приятеля си.

Вестителят свали някакъв пергамент от една висока лавица и го разви. Оказа се древна карта на централните части на Севера и изобразяваше земите между Града на сребърната луна и Мирабар.

— По времето на Митрал Хол единственото място, където би могло да има поселище на джуджетата, построено над земята и то достатъчно близо до някоя планина, за да бъде наречено с подобно име, е тук — рече той и посочи най-южния връх в най-южното разклонение на Гръбнака на света, съвсем близо до северните граници на Несме и Вечните блата. — Днес наричат разрушения каменен град просто „Развалините“, ала някога бил известен с името Крепостта на ковачите. Думите, които приятелят ви изрече в бълнуванията си, ме карат да вярвам, че Развалините и Заселническата твърдина, за която говори книгата, са всъщност едно и също място.