Р. Салваторе - Сребърни реки

Оръжия и доспехи от всички епохи покриваха цялото помещение, окачени под знамената и гербовете на хиляди отдавна забравени кралства. Каменните глави на мъдреци и герои (някои известни, ала повечето познати единствено на най-усърдните учени) се взираха в тях от многобройните постаменти, а изкусно изваяните им черти представяха точно нрава на онзи, когото изобразяваха.

В другия края на овалната стая имаше дървена врата, която очевидно водеше към хълма зад кулата. Едва когато и тя започна да се отваря полека, четиримата приятели успяха да се откъснат от магията на мястото.

Дори не се опитаха да извадят оръжията си — всички разбираха, че който или каквото и да населяваше кулата, несъмнено щеше да бъде недосегаемо за силата на обикновените им, земни оръжия.

В стаята влезе прастар мъж. Лицето му бе запазило очертанията на младостта, но макар да не бе изпито от дългите години, кожата му приличаше на кората на стар дъб — напукана и корава, преживяла десетки бури и останала все така жилава. Времето нямаше власт над нея. Тихите му стъпки се сливаха в плавно движение и докато идваше към тях, краката му сякаш не докосваха пода. Приближи се и безмълвно зачака, отпуснал ръце покрай тялото си. Дори и гънките на дългата му атлазена одежда не можеха да скрият колко слаби бяха те.

— Ти ли си вестителят от кулата? — попита го Дризт.

— Аз съм Старата нощ — отвърна той, а от тихия му глас повя умиротворяващ покой и изпълни стаята. — Добре дошли, Търсачи на Сребърните зали. Лейди Алустриел ми съобщи за пристигането ви, както и за онова, което ви води из тези земи.

Уолфгар бе обзет от почтително смирение, ала въпреки това не пропусна да отбележи споменаването на Сребърната лейди. Младият варварин улови погледа на елфа и се усмихна многозначително.

Дризт се извърна и също се усмихна.

— Това е Залата на човеците — обясни Старата нощ, — най-голямата стая в кулата. Е, с изключение на библиотеката, разбира се.

Бруенор недоволно свъси вежди и старият мъдрец обясни:

— Дълговечни са традициите на народа на джуджетата, още по-древни са корените на елфите, ала историята често се измерва не с векове, а с поколения. Животът на човеците е кратък и отлита неусетно, та само за няколко века те могат да създадат хиляда царства и да ги видят как рухват, докато един-единствен крал на джуджетата все така управлява поданиците си в мир.

— Търпение им липсва, това е! — изсумтя Бруенор, очевидно доволен от думите на вестителя.

— Така е — засмя се той. — Ала сега е време за вечеря. Доста работа ни чака тази нощ.

Излязоха от стаята и тръгнаха по дълъг коридор, осветен от същото синкаво сияние. Многобройни врати от двете им страни отвеждаха към нови и нови стаи — по една за всяка от добрите раси. Имаше дори стаички за историята на орките и гоблините, както и една зала за великаните.

Вечеряха около огромна кръгла маса, направена от дърво, което безбройните години бяха заякчили и сега бе по-здраво от най-здравия камък. Върху гладката й повърхност бяха издълбани стотици руни и дори Старата нощ не помнеше древните, отдавна забравени езици, които ги бяха използвали някога. Храната, както и всичко останало, излъчваше усещане за отдавна отминали времена. Това не значи, че вестителят ги нагости с развалени ястия и мухлясал хляб, тъкмо обратното, гозбите бяха много вкусни, само ароматът им бе напълно различен от всичко, което четиримата приятели бяха опитвали през живота си. Дъхът на искрящото вино, което пиха, надминаваше дори прословутите елфически еликсири.

Докато вечеряха, Старата нощ им разказа не една величава история за подвизите на древни герои и за събитията, които бяха превърнали Забравените царства в онова, което бяха сега. Четиримата го слушаха с огромен интерес, въпреки че ключът към загадката Митрал Хол може би и в този миг ги очакваше скрит зад някоя съседна врата.

Когато се нахраниха, Старата нощ стана от стола си и се вгледа в тях със странен, изпитателен поглед.

— Ще минат години, навярно цяло хилядолетие — рече той, — и най-сетне ще дойде денят, когато отново ще посрещна гости. За подвизите на нови герои ще им разкажа тогава и един от тях ще бъде доблестното дело на Търсачите на Сребърните зали.

Приятелите не знаеха как да отвърнат на топлите думи и честта, която старият мъдрец им бе оказал. Дори непоклатимият, хладнокръвен Дризт за миг не можа да каже нищо.

— Да вървим — наруши мълчанието старият мъдрец. — Време е да тръгнете по нови пътища.