Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.

Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.

Ала не и Бруенор.

Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.

Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.

Една звезда се откъсна от небесния свод и полетя надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Корабът продължаваше да се полюшва леко върху вълните, тръпчивият, солен мирис на океана бе все така силен, ала тук, до отворения люк, свежестта на ясната нощ успокояваше стомаха му и Риджис не усещаше гадене — само тиха скръб при спомена за лудите дни, прекарани с джуджето. Пламъкът на живота на Бруенор Бойния чук бе горял буйно и ярко, като факла, разпалвана от неспирен вятър, и бе угаснал в бой, както подобава на истински герой.

Останалите приятели на Риджис обаче бяха успели да се спасят. Полуръстът бе сигурен в това, така сигурен, както бе и Ентрери. Те щяха да му се притекат на помощ. Дризт щеше да дойде и да оправи всичко.

Риджис трябваше да вярва в това.

Що се отнася до него — задачата му бе ясна. Когато стигнеше в Калимпорт, Ентрери веднага щеше да се съюзи с хората на Пук паша. Там палачът щеше да е у дома си — щеше да познава всяко ъгълче на мястото и всички преимущества щяха да са на негова страна. Риджис трябваше да го забави.

Ясната цел, която си бе поставил, му вдъхна нови сили и той се огледа из каютата, търсейки нещо, което да му даде идея какво да направи, ала погледът му неотклонно се насочваше към горящата свещ.

— Пламък! — промърмори и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Отиде до масата и извади свещта от поставката й. Около фитила проблясваше миниатюрно восъчно езерце. Езерце, чийто допир означаваше пареща болка.

Ала Риджис не се поколеба дори за миг.

Нави единия си ръкав и наклони свещта над ръката си, изкривявайки лице от болка. Скоро цялата му ръка се покри с големи капки восък.

Трябваше да забави Ентрери.

На следващата сутрин Риджис се появи на палубата — нещо, което му се случваше много рядко. Утрото бе ясно и свежо и той искаше да приключи с онова, което си бе наумил, преди слънцето да се издигне твърде високо и палещите му лъчи да се смесят по особено неприятен начин със студените пръски солена вода. Риджис стоеше до перилата на борда и си повтаряше онова, което трябваше да каже, опитвайки се да събере кураж да се противопостави на неизречените заплахи на Ентрери.

В този миг Ентрери застана до него! Риджис с всичка сила се вкопчи в перилото, ужасен при мисълта, че убиецът някак си бе успял да се досети за неговия план.

— Ето го брегът — рече Ентрери.

Риджис проследи погледа му към хоризонта и далечната тъмна линия земя.

— Отново се вижда, а и не е никак далече — продължи Ентрери и се обърна към пленника, а на устните му играеше обичайната зла усмивка.

Риджис сви рамене.

— Твърде далече е.

— Може би — отвърна палачът. — Ала кой знае, току-виж си успял да се добереш дотам, макар че дребната ти раса не се слави с особена любов към плуването. Как мислиш, какви са шансовете ти?

— Не мога да плувам — отсече Риджис.

— Колко жалко! — изсмя се Ентрери. — Все пак, ако си промениш мнението и решиш да си опиташ късмета, първо ме предупреди.

Напълно объркан, Риджис направи крачка назад.

— Няма да те спирам — увери го Ентрери. — Просто не искам да изпусна представлението.