Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Объркването на Риджис отстъпи място на гняв. Ясно бе, че му се подиграват, макар все още да не можеше да разбере какво цели Ентрери.

— Из тези води плават интересни риби — небрежно вметна убиецът и отново погледна към морето. — Хитри риби. Следват кораба и чакат някой да падне зад борда.

Той хвърли поглед към Риджис, за да види реакцията му и като се убеди, че е успял да прикове цялото му внимание, продължи:

— Единственото, което се вижда от тях, е острата им перка, която пори вълните като нос на кораб. Ако гледаш достатъчно дълго, няма как да не ги видиш.

— И защо ще искам да ги виждам?

— Акули, така се наричат — продължи Ентрери без да обръща внимание на думите на полуръста.

После извади камата си и одраска единия си пръст, така че върху раничката заблестя капка кръв.

— Великолепни риби. Острите им зъби са дълги като ками, а с огромните си челюсти могат да прехапят човек на две — той впери пронизващ поглед в Риджис. — Или да налапат цял полуръст.

— Аз не мога да плувам — изръмжа Риджис, на когото зловещите, макар и неоспоримо ефективни методи на убиеца, никак не се понравиха.

— Жалко! — злобният смях на Ентрери отново огласи палубата. — Все пак, кажи ми, ако си промениш мнението.

И той се отдалечи, а плащът му се развяваше зад него.

— Проклет да си! — процеди Риджис.

После отново се запъти към перилата, ала при вида на дълбоката вода, която проблясваше долу, бързо промени решението си и се отправи към средата на палубата, където бе далеч по-сигурно.

Корабът се заклати по-силно — океанът напомняше за себе си и Риджис почувства как вътрешностите му отново се надигат…

— Глей да не паднеш през борда! — при тези думи Риджис се обърна и видя нисък кривокрак моряк; широката му усмивка разкриваше само няколко зъба, а очите му бяха присвити — явно беше кривоглед. — Морето май не ти понася, а?

Риджис потръпна конвулсивно, мъчейки се да прогони замайването — трябваше да свърши онова, което си бе наумил.

— Не, от другото е — отвърна той.

Морякът не обърна особено внимание на думите му и се накани да си тръгне, все още широко засмян. Няколкото зъба в устата му проблеснаха, изпъквайки още по-ярко на фона на почернялото му (от слънцето и от мръсотия) лице.

— Благодаря за загрижеността все пак — Риджис знаеше, че на всяка цена трябва да го задържи още малко. — А и за смелостта да ни откарате до Калимпорт.

Морякът спря, озадачен от думите на полуръста.

— Че ний и друг път сме ’зимали хора дето искат да идат на юг — рече той, мъчейки се да разбере какво точно искаше да каже дребният пътник с онова за „смелостта“.

— Е, да, но като се има предвид опасността… не, че е чак толкова голяма, разбира се — бързо добави Риджис, за да създаде впечатление, че всъщност изобщо не иска да привлича вниманието на моряка към непозната опасност. — Пък и не е важно. В Калимпорт бързо ще намерим лек.

После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:

— Ако успеем да се доберем живи дотам…

— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.

Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.

Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.

— Изгорено? — попита той при вида на раната.

— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.

Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.

— Тук няма огън! Къде си се изгорил?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Просто се появяват. Отвътре.

Сега бе ред на моряка да пребледнее.

— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.

Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.

— Нали виждаш? Съвсем скорошни.

Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.

— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.

— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.