Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Горко му! — извика старицата и като се приближи още по-близо до Уолфгар, мушна костеливия си пръст в гърдите на якия исполин.

Това беше повече, отколкото Уолфгар можеше да понесе.

— Назад! — изрева той и стисна Щитозъб, а мускулите му се напрегнаха и почервеняха от притока на кръв.

Старицата изпищя и ужасено се втурна обратно във фермата, захлопвайки вратата зад себе си.

— Жалко! — прошепна Дризт, който прекрасно знаеше какво ще последва, после се хвърли настрани и се претърколи колкото се може по-надалече.

Точно навреме, за да избегне стрелата, която изсвистя откъм покрива и се заби там, където бе стоял допреди малко.

Уолфгар, очаквайки някоя стрела да полети и към него, също не остана на мястото си. Вместо това обаче, от най-близкия покрив скочи някакъв мъж, с явното намерение да се приземи върху исполина и да го повали на земята със силата на скока си. Уолфгар протегна ръка и сграбчи нападателя си още преди краката му да докоснат земята. Стиснат от здравата десница на огромния варварин, човекът остана да виси във въздуха.

В същото време Дризт скочи на крака и светкавично се втурна към двамата мъже, които все още стояха до ъгъла на фермата. Двамата дори не успяха да опънат лъковете си. За техен още по-голям ужас, мъжете едва сега забелязаха, че онзи, чиито ятагани бяха опрени в гърлата им и който можеше да ги посече с едно-единствено движение, беше Елф на мрака. Ала дори кожата на нападателя им да бе бяла като кожата на някой Светъл елф, пламъкът, който гореше в лавандуловите очи, пак щеше да ги накара да изтръпнат от ужас и безсилие.

Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:

— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.

— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави. — Внимателно!

Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.

Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.

Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.

— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.

— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.

Дризт погледна към Уолфгар.

— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.

— Покажете ни пътя — рече Дризт.

Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.

— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.

— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.

— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.

Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.

— Почакайте! — извика старицата след тях.

Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.

— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!

— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!

— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.

— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.

Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.

Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.

— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?

— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.