Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Право в съкровищницата на Агата.

Призракът нададе страховит писък и убийственият звук повали Дризт и Уолфгар на земята. Само че този път двамата приятели бяха подготвени и успяха да отблъснат пагубното му въздействие много по-лесно. Дризт допълзя до съкровището на призрака и започна да събира злато и скъпоценни камъни в една кесия, докато Уолфгар, обзет от дива ярост, вилнееше из пещерата. Скоро земята около стените бе осеяна с парчета дърво, а огромните рамене на младежа се покриха с грозни драскотини, от които течаха струйки алена кръв. Ала обхванат от свиреп гняв, той не усещаше никаква болка.

Дризт почти беше напълнил торбата си и тъкмо се канеше да се махне оттам, когато погледът му бе привлечен от някакъв странен предмет — предмет, който почти се радваше, че не бе успял да открие досега и който една част от него тайно се надяваше никога да не намери. Така му се искаше тази вещ да съществува само в преданията! Ала сега тя бе пред него — съвсем обикновена маска с безлични черти и само с едно просто въженце, което да я държи на лицето на онзи, който я сложи. Но Дризт знаеше, че колкото и обикновена да изглеждаше, това бе същата вещ, за която му бе говорил Малкор. Сега вече и да искаше, не можеше да се откаже от нея. Риджис имаше нужда от него, а за да му се притече на помощ навреме, Дризт имаше нужда от маската. Неволна въздишка се откъсна от устните на елфа, когато ръката му докосна магическия предмет и усети силата, заключена в него. Без да се колебае повече, той мушна маската в торбата си.

Само че Агата нямаше намерение да се раздели със съкровищата си толкова лесно — призракът, който се изправи срещу Дризт, когато той прескочи счупеното огледало бе съвсем истински, а не плод на магическа илюзия. Сиянието заблестя страховито, докато Дризт отбиваше ударите на обезумялата от гняв Агата.

Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.

Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.

Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.

Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.

— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.

Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.

— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.

С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.

В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.

Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.

Право към дънера на едно дърво.

Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.

Зад тях Агата зави безпомощно.

Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.