Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.

— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.

— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.

Орлпар му хвърли подозрителен поглед.

— Каза злато.

— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.

— Коне? — сепна се Орлпар.

— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!

— Ама аз работя с моряци! — възпротиви се Орлпар. — Какво да ги правя тези подкови?

— Успокой се, Орлпар — меко каза Келбен и му смигна. — Нали не искаш да поставиш брат си в неудобно положение? Мисля, че все ще измислиш как да използваш подковите.

Орлпар си пое дълбоко дъх и се опита да прогони гнева си. Келбен очевидно го бе притиснал в ъгъла.

— Доведи двамата си приятели в „Герба на русалката“. Ще видя какво мога да направя — каза той и се запъти надолу по хълма към южната порта.

— Добре се справи с него — отбеляза Дризт.

— Всички преимущества бяха на моя страна — обясни Келбен. — Братът на Орлпар е известен благородник в града. Това понякога му помага, но неведнъж се е оказвало и в негова вреда — винаги трябва да внимава да не посрами семейството си.

— Но стига сме говорили за това — продължи след малко той. — Оставете конете си при мен и тръгвайте към южната порта. Стражите ще ви покажат пътя до Пристанищната улица, а оттам съвсем лесно ще откриете „Герба на русалката“.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Уолфгар, докато слизаше от седлото.

— Имам друга работа — отвърна Келбен. — По-добре вървете сами. Не се безпокойте, Орлпар няма да посмее да ме излъже, а капитан Дюдермонт е почтен човек. Чужденците са нещо съвсем обичайно в Града на бездънните води, особено пък в „Герба на русалката“.

— Ала чужденци, които се движат заедно с Келбен, простия художник, могат да привлекат нежелано внимание — допълни Дризт шеговито.

Келбен се засмя, но не отвърна нищо.

Дризт скочи от седлото.

— Ще върнеш конете в Дълбоката седловина, нали? — попита той.

— Не се безпокойте.

— Благодарим ти, Келбен — рече Дризт. — Ти наистина ни помогна много.

Елфът замълча за миг, докато се взираше изпитателно в коня си.

— Трябва обаче да знаеш, че заклинанието, с което Малкор омагьоса подковите, няма да трае дълго. Орлпар няма да спечели нищо от тази сделка.

— Справедливостта винаги възтържествува — засмя се Келбен. — Орлпар е сключил не една и две нечестни сделки. Кой знае, може би това ще му е за урок — току-виж научил що е смирение и поеме по правия път.

— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.

— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.

Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.

— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!

— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.

Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.

Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.