Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.

Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.

— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.

— Вода — рязко отвърна варваринът.

— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.

— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.

Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.

— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.

Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.

Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.

— Имаме общ приятел — тихо рече той.

— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.

За съжаление Дюдермонт не беше единственият, който бе забелязал Уолфгар. Както всички други пивници в града — всъщност, както повечето кръчми в Царствата — и „Гербът на русалката“ имаше свой главатар. На бара, малко встрани от Дризт, стоеше тромав здравеняк, наречен Бънго, и не откъсваше поглед от Уолфгар още от мига, в който младият варварин прекрачи прага на кръчмата. Непознатият исполин изобщо не му се нравеше. Не ставаше дума само за железните мускули, които изпъваха дрехите му — лекотата, с която младежът се движеше и, с която носеше огромния си боен чук, говореше за зрялост, която далеч надхвърляше възрастта му.

Другарите на Бънго, лъхащи на бира и с криви усмивки на лицата, се скупчиха около него в очакване на предстоящото сбиване — явно бе, че искаха от своя предводител да направи нещо. Обикновено уверен в себе си, този път Бънго трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не изгуби самообладание. По време на седемгодишното си властване в пивницата, той бе понесъл не един и два удара. Тялото му вече бе приведено, имаше не един и два изпотрошени кокала и разкъсани мускули. Бънго се загледа в огромния варварин и се зачуди дали щеше да го победи, дори да беше в разцвета на силите си.

Ала посетителите на „Герба“ вярваха в него, това бе тяхното царство, а той — техният главатар. Те му осигуряваха безплатно ядене и пиене на корем и сега Бънго не можеше да ги разочарова.

Той изпразни пълната халба на един дъх и се изпъчи. Изръмжа заплашително, за да вдъхне кураж не само на поддръжниците си, но и на себе си, и тръгна към Уолфгар, безжалостно поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му.

Уолфгар разбра какво ще стане, още преди Бънго и другарите му да се отправят към него. Тази сцена му бе добре позната и той не се съмняваше, че и тук, както бе станало в лусканската „Закривена сабя“, исполинският ръст ще му навлече неприятности.

— К’во търсиш тука? — изсъска Бънго и заплашително се надвеси над седналия младеж, сложил ръце на хълбоците си.

Останалите нехранимайковци наобиколиха масата, обграждайки младежа от всички страни.

Всичко у Уолфгар му казваше да се изправи и да повали дръзкия негодник на земята. Осемте приятелчета на Бънго изобщо не го плашеха — те бяха обикновени страхливци, които се нуждаеха от своя предводител, за да се впуснат в бой. Ако се справеше с Бънго само с един удар (а Уолфгар знаеше, че ще успее да го направи), останалите щяха доста да се поколебаят, преди да го нападнат… колебание, което щеше да им струва скъпо в боя с войн като него.

Ала през последните няколко месеца варваринът се бе научил да обуздава гнева си, а идеята му за чест бе претърпяла известна промяна, бе станала по-сложна и по-зряла. Той сви рамене, като внимаваше да не прави резки движения, които биха могли да се приемат като заплаха.