Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.

Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.

— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.

Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.

— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.

Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.

— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!

Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.

— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.

— И аз — разнесе се глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.

— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.

— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.

— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.

Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.

— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.

— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.

Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.

Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.

Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.

— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.

— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?

— Кога? — попита Келбен.

— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.

Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.

— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.

— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.

— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.