Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.

— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.

— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.

— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.

— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.

Усмивката на Дризт стана още по-широка.

— Но не и тази нощ — прошепна той.

Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.

В непрогледната нощ.

Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.

Дризт събуди Уолфгар и двамата незабавно поеха на юг, без дори да хапнат нещо преди това. Няколко минути по-късно се намираха пред портата на най-близката ферма. За щастие, нощта бе тъмна и безлунна и никой не можеше да се досети, че във вените на Дризт тече кръвта на Мрачен елф, освен ако не се доближеше твърде много до него.

— Казвайте какво ви води насам или си вървете! — разнесе се заплашителен глас откъм ниските покриви, още преди двамата приятели да успеят да почукат на вратата.

Дризт, който бе очаквал нещо подобно, отвърна без колебание:

— Идваме да разчистим една сметка.

— Какви врагове може да има някой като теб в Зайчев дол? — не отстъпи гласът.

— Във вашето прекрасно градче? — престори се на изненадан Дризт. — Не, врагът, заради когото сме тук, е и ваш враг.

Над тях се разнесе шумолене и много скоро иззад ъгъла на фермата се зададоха двама мъже с лъкове в ръце. Дризт и Уолфгар бяха сигурни, че още много очи (и лъкове) са насочени към тях от покрива на фермата, а и откъм съседните постройки. За обикновени селяни тези хора бяха организирали отбраната си много добре.

— Общ враг? — попита един от тях, същият, който бе говорил досега. — Та ние никога не сме имали вземане-даване с някой от твоята раса, елфе, нито пък със събратята на приятеля ти великан!

Уолфгар свали Щитозъб от рамото си, при което откъм покривите се разнесе неспокойно шумолене.

— Защото никога досега не сме минавали през вашия град — неприветливо отвърна младежът — никак не му харесваше да го наричат великан.

Дризт побърза да се намеси.

— Наш приятел бе убит недалеч от тук, край една мрачна пътечка в гората. Казаха ни, че вие можете да ни покажете пътя.

Внезапно вратата на фермата се отвори и отвътре се показа една престаряла сбръчкана жена.

— Какво искате от призрака на гората, а? — гневно се провикна старицата. — Че тя не закача никой, дето не й се бърка в работата!

Дризт и Уолфгар се спогледаха, озадачени от неочакваното отношение на старицата. Ала мъжът, който бе говорил допреди малко, явно бе съгласен с нея.

— Така е! Оставете Агата на мира!

— Вървете си! — чу се друг глас откъм покрива.

Уолфгар, разтревожен да не би фермерите да са попаднали под властта на някаква зла магия, стисна бойния чук още по-здраво, но Дризт усети нещо друго в гласовете им.

— Чувал съм, че призракът, тази Агата, била зъл дух — спокойно рече той. — Може би не съм разбрал добре — след като я защитават добри хора.

— Ха, зъл дух! Че какво й е злото? — сопна се старицата и навря сбръчканото си лице и съсухрената си фигурка по-близо до Уолфгар.

Младежът предпазливо отстъпи назад, макар че приведеното тяло на старата жена едва стигаше до кръста му.

— Агата защитава дома си — добави мъжът, който още стоеше край ъгъла на фермата, стиснал лъка си в ръка. — Горко на онзи, който отиде там!