Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.

Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.

— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?

Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.

Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.

— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.

Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.

После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.

— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.

Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.

И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.

Ала победител трябваше да има.

Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.

Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.

— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!

В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.

Ала той не мислеше така.

Ентрери живееше, за да побеждава.

Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.