Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

При тези думи магьосникът подхвърли една вилица на Дризт, който я сложи пред себе си, на около един метър от вилицата, която представляваше Здрачната кула.

— Пътят, по който сте поели, е пет пъти по-дълъг от този, който сте оставили зад себе си. Две хиляди мили и няколко царства ви делят от Калимпорт — рече Малкор на Уолфгар и посочи третата вилица, която изобразяваше далечния южен град.

— Та ние сме загубени! — простена Уолфгар, на когото такива огромни разстояния изглеждаха почти немислими.

— Съвсем не — отвърна Малкор. — Със северния вятър в платната си ще се движите бързо и ще успеете да изпреварите първия сняг. А пък хората и земите на юг са доста по-гостоприемни от тукашните.

— Ще видим — Дризт не изглеждаше особено убеден — за него „хора“ винаги означаваше „неприятности“.

— За съжаление си прав — въздъхна Малкор, досещайки се за трудностите, които един Елф на мрака неминуемо срещаше сред обитателите на повърхността. — Ала аз имам още един дар за вас — карта, която още днес ще ви отведе до скъпоценно съкровище.

— Още едно забавяне — възропта Уолфгар.

— Изгубеното време е нищожна цена за онова, което ще спечелите. Това кратко отклонение ще ви спести много дни в населения Юг, където Елфът на мрака иначе би могъл да се движи само нощем.

Дризт бе силно заинтригуван — Малкор явно разбираше тревогата му и като че ли предлагаше изход от безизходното положение. Елфът бе сигурен, че Югът, колкото и да е гостоприемен, щеше да затвори вратите си пред него. Градовете, които позволяваха на безчестния убиец да премине необезпокояван през тях, щяха да оковат него самия, дори ако само се приближеше до градската стена — Елфите на мрака се славеха като зли по природа и неописуемо жестоки. Малцина бяха онези, които успяваха да прозрат под черната кожа на Дризт До’Урден и да разберат, че той не е като събратята си.

— На запад от тук — започна Малкор, — в края на една мрачна пътека в Гората на вечната пролет, в пещера от дървета живее чудовище, което местните жители наричат Агата. Легендата разказва, че е от елфическия род и някога е била могъща магьосница. Сега това злочесто създание живее след смъртта си и черната нощ е нейното време.

Дризт и преди бе чувал за подобни създания, знаеше и как се наричат.

— Банши? — досети се той.

Малкор кимна.

— Идете в бърлогата й, ако сте достатъчно смели — събрала е голямо съкровище и в него има нещо, което ще ти бъде от неоценима полза, Дризт.

Магьосникът успя да прикове напълно вниманието на елфа — облегнат на масата, Дризт не изпускаше и дума от онова, което Малкор имаше да му каже.

— Маска — обясни той. — Вълшебна маска, която ще скрие чертите ти на Мрачен елф и ще ти позволи да ходиш необезпокоявано на повърхността, като Светъл елф, или като човек, както предпочиташ.

Дризт се облегна назад, уплашен от заплахата срещу самата му същност.

— Разбирам колебанието ти — каза Малкор. — Тежко е да трябва да се криеш от онези, които те обвиняват несправедливо, и така сам да ги убедиш, че грозните им подозрения са верни. Ала помисли за пленения си приятел и знай, че единствено заради него си позволявам да ти предложа подобно нещо. Може и да успееш да прекосиш южните земи и така, елфе, но със сигурност няма да ти бъде лесно.

Уолфгар прехапа устни и не каза нищо — Дризт трябваше да реши сам. Младежът знаеше, че дори тревогата му да не се забавят прекалено нямаше да натежи във вземането на това твърде лично решение.

— Ще отидем в леговището й — проговори най-сетне Дризт. — И ще нося тази маска, ако се наложи.

И като погледна към Уолфгар, добави:

— Сега трябва да мислим само за Риджис.

Дризт и Уолфгар вече бяха възседнали конете си и разменяха последни думи с Малкор.

— Пазете се от нея — каза Малкор и подаде на Дризт картата, която показваше пътя до бърлогата на баншито, както и още един пергамент с карта на южните земи. — Докосването й е леденостудено, а легендата твърди, че писъкът й носи смърт.

— Писъкът й? — повтори Уолфгар.

— Неземен вопъл, който е прекалено ужасен за ушите на смъртните — обясни Малкор. — Така че се пазете!

— Не се тревожи — успокои го Дризт, — ще се пазим.

— И никога не ще забравим гостоприемството и даровете на Малкор Харпъл! — добави Уолфгар.

— Нито урока, надявам се — отвърна магьосникът и му смигна, извиквайки притеснена усмивка върху устните на варварина.

Дризт се зарадва, че приятелят му поне донякъде се бе отърсил от сприхавото си настроение.