Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

В този миг съмна и кулата се стопи пред очите им.

— Кулата изчезна, но магьосникът е тук — отбеляза Уолфгар.

— Кулата изчезна, но вратата, която води вътре, е тук — поправи го Малкор и като направи няколко крачки назад, протегна ръка, която внезапно изчезна от погледите им.

Уолфгар подскочи от изненада.

— За онези, които знаят как да я открият — добави Малкор. — Онези, които са се посветили на магията.

И като прекрачи вратата, която се намираше в някакво съвсем различно измерение, Малкор изчезна от погледа им. Миг по-късно до ушите на двамата приятели долетя гласът му:

— Дисциплина! — провикна се той и Уолфгар разбра, че прощалните думи на магьосника се отнасят за него.

Дризт пришпори коня си и разгъна картата, която бе получил от Малкор.

— Харпъл? — попита той през рамо, имитирайки подигравателния тон на Уолфгар от предишната вечер.

— Де да можеше всички харпъловци да са като Малкор — отвърна младежът.

Той все още се взираше към празното място, където допреди миг се бе издигала кулата и мислеше за двата важни урока, които магьосникът му бе дал само за една нощ — за предразсъдъците и за скромността.

От вътрешността на дома си Малкор ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Как му се искаше да може да се присъедини към двамата приятели и да се впусне в приключения, както бе правил неведнъж в младостта си, да открие правилния път и да го следва на всяка цена, изправяйки се срещу страшни опасности и свирепи врагове. Харкъл правилно бе преценил високите идеали на елфа и младия варварин и бе постъпил много добре като ги насочи за съвет към Малкор.

Магьосникът се облегна на вратата. Уви, за него дните на приключения и опасности, дните на безстрашни походи в името на справедливостта, бяха безвъзвратно отминали.

Ала случилото се през последния ден му вдъхна нова надежда — факелът, който той бе носил толкова години, бе преминал в сигурни ръце.

Хипнотизиран от неспирния танц на рубина, палачът се взираше в глъбините на камъка, докато лекичко го полюляваше на светлината на свещта. Рубинът поглъщаше мекия светлик и го пречупваше в безброй миниатюрни отражения — никой скъпоценен камък не би могъл да има толкова много и толкова съвършено шлифовани ръбчета.

И все пак безбройните отражения съществуваха — истински водовъртеж от безброй мънички свещици, които го въвличаха все по-дълбоко в червената омая на камъка. Тази красота не бе излязла изпод ръцете на обикновен златар, нямаше длето на този свят, което да създаде подобно съвършенство. Медальонът бе сътворен с помощта на магия и цялата тази прелест, напомни си Ентрери, имаше за цел да увлече всеки, който се взреше в нея, в глъбините на камъка, към спокойствието на огненочервеното му сърце.

Десетки хиляди малки свещици.

Нищо чудно, че така лесно бе успял да убеди капитана да ги закара до Калимпорт. Трудно бе да устоиш на внушенията, които идваха от дълбините на прекрасния камък. Внушения, които навяваха усещане за мир и покой, думи, тихо нашепвани от добър приятел…

Обикновено мрачното изражение на убиеца отстъпи място на усмивка. Ако само се оставеше на омайващия покой, който се излъчваше от рубина…

Напрягайки цялата си воля, Ентрери откъсна поглед от камъка и потри очи, смаян, че дори човек като него, за когото самоконтролът бе най-важното нещо в живота, се бе поддал на магията му. Той хвърли поглед към другия край на каютата, където се бе свил Риджис, изпълнен с тъга и отчаяние.

— Вече разбирам какво те е накарало да откраднеш рубина — обърна се Ентрери към полуръста.

Изненадата от това, че убиецът се бе обърнал към него (нещо, което Ентрери не бе правил, откакто се бяха качили на кораба в Града на бездънните води), откъсна Риджис от мислите му.

— Разбирам и защо Пук паша така отчаяно иска да си го върне обратно — думите на Ентрери бяха отправени колкото към пленника, толкова и към него самия.

Риджис наклони глава на една страна и се вгледа в палача. Възможно ли бе рубиненият медальон да покори дори Артемис Ентрери?

— Наистина, камъкът е приказно красив — предпазливо рече Риджис, без да знае как да възприеме това неочаквано разбиране от страна на студения убиец.

— Много повече от обикновен камък — разсеяно отвърна Ентрери, докато погледът му непрестанно се връщаше обратно към загадъчния, хипнотизиращ танц на отразената от рубина светлина.