Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Риджис разпозна умиротвореното изражение, което бе изгладило чертите на Ентрери — той самият бе изглеждал по същия начин, когато за първи път видя прекрасния медальон на пашата. По онова време беше преуспяващ крадец и водеше богат, изпълнен с удобства живот в Калимпорт. Ала омаята на рубина се бе оказала по-силна от благата, които му предлагаше гилдията на крадците.

— Кой знае, може би рубинът открадна мен — обади се Риджис отново, подтикван от внезапен импулс.

Оказа се, че е подценил волята на Ентрери. Палачът му хвърли студен поглед, а кривата му усмивка говореше недвусмислено, че знае накъде бие полуръстът.

Ала Риджис, който се вкопчваше дори в най-дребната надежда, продължи:

— Мисля, че силата на камъка ме победи. Това не може да се нарече престъпление, аз просто нямах друг избор…

Острият смях на Ентрери го накара да замълчи.

— Значи си или крадец, или слабак — изръмжа той. — Какъвто и да е случаят, в сърцето ми няма да намериш и капчица милост. Напълно заслужаваш гнева на Пук.

При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.

След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.

— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.

Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.

Той безпомощно сви рамене.

— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.

— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…

Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.

— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.

— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.

— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.

— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.

Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.

— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?

— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.

— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!

Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.

Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.

— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.

Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.

Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.

Усети как вътрешностите му се надигат.

Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.

— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!

Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.