Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Приеми нашите искрени почитания, Малкор Харпъл! — каза той, без да откъсва лавандуловите си очи от лицето на магьосника. — Макар постъпките ти да те представят в съвсем различна светлина от тази, в която те обрисува Харкъл, твоят братовчед.

— Уверявам те, че съм точно такъв, какъвто ме е описал Харкъл — спокойно отвърна Малкор. — Бъди добре дошъл, Дризт До’Урден и ти, Уолфгар, сине на Беорнегар. Тази скромна кула рядко е посрещала такива високи гости!

Той се поклони ниско, за да завърши изтънченото си и дипломатично (макар и не съвсем точно) приветствие.

Вместо отговор, Уолфгар изръмжа насреща му:

— Момчето не е сторило нищо лошо!

— Така е — съгласи се Малкор, — справи се великолепно.

После внезапно се досети и възкликна:

— А! Ти се боиш за него? — той измери с поглед грамадния варварин, чиито вени още пулсираха от яд. — Уверявам те, че с него се държат прекрасно.

— Не и ако съдя по онова, което видях със собствените си очи! — отвърна Уолфгар.

— Той иска да стане магьосник — спокойно обясни Малкор без изобщо да се притеснява от заплашителното изражение на варварина. — Баща му е влиятелен земевладелец и ме помоли да го обучавам. Момчето има заложби, умно е, а и магията явно го влече. Ала магията, Уолфгар, съвсем не е толкова различна от онова, с което се занимаваш ти.

Подигравателната усмивка на Уолфгар недвусмислено говореше, че двамата с магьосника не са на едно и също мнение.

— Дисциплина — невъзмутимо продължи Малкор. — Каквото и да вършим в живота си, самодисциплината и контролът върху собствените ни постъпки са ключът към крайния успех. Момчето се стреми към високи върхове и могъщество, толкова голямо, колкото още не може да си представи. Ала ако не може да си държи устата затворена в продължение на един-единствен месец, аз нямам никакво намерение да си губя времето с него. Твоят спътник ме разбира.

Уолфгар се обърна към Дризт, който стоеше до него със спокойно изражение на лицето.

— Така е — каза елфът на приятеля си, — разбирам. Малкор е поставил момчето на изпитание. Така ще види докъде се простира способността му да изпълнява заповеди и колко дълбоко е желанието му да се занимава с магия.

— Е, извинен ли съм? — попита магьосникът.

— Това няма значение — изсумтя Уолфгар. — Не съм дошъл тук, за да се бия заради някакво си момче.

— Разбира се — съгласи се Малкор. — Вашата работа не търпи отлагане, Харкъл ми каза всичко. Слезте при конюшните и се измийте. Момчето тъкмо слага масата за вечеря. Ще ви повика, когато всичко е готово.

— Има ли си име? — саркастично попита Уолфгар.

— Не, не и такова, което да си е заслужило досега — отсече Малкор.

Макар да нямаше търпение отново да се върне на пътя, Уолфгар не можеше да откаже великолепното угощение на Малкор Харпъл. Двамата с Дризт ядоха до насита, знаейки, че вероятно щяха да минат много дни, преди отново да могат да се нахранят добре.

— Ще прекарате нощта тук — рече Малкор, когато приключиха с вечерята.

— Мекото легло ще ви се отрази добре — отсече той, когато видя недоволното изражение на Уолфгар. — А утре ще потеглите още в ранни зори, обещавам.

— Благодарим за поканата и с удоволствие ще се възползваме от нея — отвърна Дризт. — Тази кула със сигурност е по-удобна от коравата земя навън.

— Прекрасно — каза Малкор. — А сега елате с мен, имам някои неща, които могат да ви бъдат от полза в тежкия път.

С тези думи той ги поведе към долните нива на кулата. Докато вървяха, Малкор им разказа за архитектурата и особеностите й. Най-сетне свиха в един от многобройните, тънещи в мрак странични коридори, и се озоваха пред тежка врата.

Прекрачиха прага, но Дризт и Уолфгар дълго време не можаха да помръднат от местата си — великолепната гледка, която се разкри пред тях, ги накара да онемеят от възхита. Намираха се в музея на Малкор, мястото, където той държеше колекцията си от всички прекрасни вещи (независимо магически, или не), които бе срещнал по време на многобройните си пътешествия. Тук имаше мечове и бляскави доспехи, митрален щит и дори короната на някакъв отдавна умрял крал. Стените бяха покрити с прастари гоблени, на светлината на факлите проблясваше стъклено ковчеже, пълно с безценни камъни и накити.

Малкор се насочи право към един голям скрин в другия край на стаята и когато Дризт и Уолфгар най-сетне успяха да се съвземат от смайването си, той вече седеше върху него и небрежно подхвърляше във въздуха три конски подкови. Докато двамата го гледаха, магьосникът взе още една подкова и без да забавя движенията си дори за миг, я включи в танца на останалите три.