Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Момчето не отвърна нищо, само още по-настоятелно им закима да го последват.

— Мислех те за по-възрастен, ако ти наистина си Малкор — каза Дризт и тръгна след него.

— Ами конете? — обади се Уолфгар.

Момчето отново не отвърна нищо и продължи към кулата.

Дризт погледна към приятеля си и сви рамене:

— Да ги вземем с нас, пък нека немият ни приятел се безпокои за тях.

Скоро видяха, че поне част от стената не е истинска, а прикрива врата, която въвежда в просторно кръгло помещение — долното ниво на кулата. В единия край имаше конюшни и приятелите разбраха, че са постъпили добре като доведоха и жребците си. Двамата бързо завързаха животните и се втурнаха да догонят малкия си водач. Само че момчето не ги бе изчакало и вече бе изчезнало през другата врата.

— Почакай! — извика Дризт и също прекрачи прага.

Вътре нямаше никой. Беше се озовал в сумрачен коридор, който плавно се изкачваше, виейки се нагоре — очевидно обикаляше цялата кула.

— Бездруго има само един път — рече Дризт на Уолфгар, който току-що бе влязъл в коридора, и двамата поеха напред.

Според Дризт бяха описали пълен кръг и вече се намираха на второто ниво (поне три-четири метра над земята), когато видяха момчето да ги чака пред един тъмен коридор, отвеждащ към центъра на кулата. То обаче не пое по този коридор, а продължи нагоре.

Търпението на Уолфгар се изчерпа. Нито за миг не можеше да забрави, че всяка секунда, която губеха, за да изпълняват приумиците на непознатото момче, увеличава преднината на Ентрери и неговия пленник. Варваринът мина покрай Дризт и сграбчи момчето за рамото, принуждавайки го до го погледне в очите.

— Ти ли си Малкор? — рязко попита той.

Момчето пребледня при звука на заплашителния глас, но не каза нищо.

— Остави го — намеси се Дризт. — Той не е Малкор, сигурен съм. Съвсем скоро ще се срещнем с господаря на кулата.

И като погледна изплашеното момче, добави:

— Прав ли съм?

Момчето кимна и отново тръгна напред.

— Съвсем скоро — повтори Дризт, опитвайки се да успокои приятеля си.

За да попречи на Уолфгар да направи някоя глупост, елфът побърза да застане между него и момчето.

— Харпъл! — простена младият варварин.

Коридорът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а кръговете, които описваше — все по-тесни. Явно бе, че наближават върха на кулата. Най-сетне момчето спря пред една врата, отвори я и им даде знак да влязат.

Дризт бързо пристъпи напред. Искаше да влезе в стаята първи, понеже се боеше, че ядосаният Уолфгар може да направи неприятно впечатление на техния домакин.

Върху едно писалище в другия край на стаята, кръстосал ръце пред гърдите си, седеше едър, висок мъж с прошарена коса и очевидно ги очакваше. Дризт тъкмо се канеше да го поздрави, както подобава, когато Уолфгар влетя в стаята, като замалко не го повали на земята, и решително се насочи към писалището.

Сложил ръка на хълбока си и стиснал здраво Щитозъб в десницата си, младият варварин се вгледа изпитателно в мъжа пред себе си.

— Ти ли си магьосникът, когото наричат Малкор Харпъл? — попита той и в гласа му прозвуча едва сдържан гняв. — И ако не си, къде, в името на Деветте пъкъла, можем да го открием?

Мъжът избухна във весел смях.

— Прекрасно! — възкликна той и като скочи от писалището, с всичка сила тупна Уолфгар по рамото.

— Винаги съм предпочитал гости, които не прикриват истинските си чувства със сладки думи!

После мина покрай смаяния варварин и отиде към вратата.

— Говори ли с тях? — попита той момчето, което още стоеше отвън.

То пребледня още повече и енергично поклати глава.

— Дори една-едничка дума? — извика Малкор.

Момчето, което вече трепереше като лист, отново поклати глава.

— Наистина — обади се Дризт, — не каза нито…

Малкор го спря по средата на изречението.

— Само да разбера, че си изрекъл и една-единствена сричка! — предупреди той ужасеното момче.

После се обърна и направи крачка навътре. В мига, в който реши, че момчето се е поотпуснало, магьосникът рязко се обърна и то подскочи от уплаха.

— Още ли си тук? — сопна се Малкор. — Изчезвай!

Вратата се захлопна, още преди да бе довършил заповедта си. Малкор се засмя и отново отиде до писалището, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Дризт и Уолфгар се спогледаха смаяно и се приближиха.

— Да се махаме оттук! — прошепна Уолфгар на Дризт и елфът видя, че приятелят му се бори с желанието да удуши грубия магьосник начаса.

Макар и в по-малка степен, Дризт споделяше чувствата на варварина, но също така знаеше, че както кулата, така и необичайното поведение на обитателите й, си имат свое обяснение.