Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

Отвъд облаците, там, където звездите грееха и ден, и нощ, пантерата неспокойно крачеше напред-назад. Много дни бяха изминали, откакто господарят й, Мрачният елф, наречен Дризт До’Урден, не я бе викал в Материалната равнина. Гуенивар усещаше всяко излъчване на малката ониксова статуетка, която представляваше връзката й с нейния господар; въпреки огромното разстояние, което я делеше от това отдалечено място, магическата котка бе в състояние да долови и най-слабото потрепване на фигурката, когато господарят й я докоснеше.

Ала сега котката бе притеснена — твърде отдавна не бе усещала тази магическа връзка с Дризт и по някакъв свой свръхестествен начин разбираше, че фигурката вече не е притежание на елфа. Гуенивар прекрасно си спомняше времето преди Дризт, когато служеше на друг Елф на мрака, зъл и жесток. Макар че в същността си бе животно, тя притежаваше достойнство — качество, от което предишният й господар я бе лишил напълно.

Гуенивар никога нямаше да забрави онези времена, когато бе принуждавана да причинява зло на беззащитни създания, само за да достави удоволствие на жестокия притежател на статуетката.

Ала нещата се бяха променили коренно, откакто тя премина в ръцете на Дризт До’Урден. Той притежаваше чувствителна съвест и висока нравственост и между двамата се бе зародила искрена обич и привързаност.

Пантерата се отпусна на земята под едно дърво, в чиято корона грееха звезди, и изръмжа гърлено. Ако имаше кой да я чуе, би си помислил, че магическото животно въздъхва примирено.

Още по-тежко щеше да въздъхне котката, ако знаеше, че сега ониксовата статуетка е притежание на Артемис Ентрери, безмилостният убиец.

Аз умирам.

Всеки ден и всеки дъх, който поемам, ме приближават към края на живота ми. Защото още от часа, в който се раждаме, дните ни са преброени и всеки изминал миг доближава слънцето, което огрява живота ми, към неизбежния му залез.

Никак не е лесно да се свикне с такава мисъл (особено, когато си в разцвета на силата и младостта си), но ако има нещо, което съм научил в живота си, то е, че никога не трябва да забравям, че съм смъртен — не за да се самосъжалявам или да изпадам в черна меланхолия, а защото единствено, когато наистина осъзная, че един ден ще умра, мога да започна да живея истински. Това не значи, че непрекъснато мисля за своята смърт, но съм дълбоко убеден, че никой не може да избяга от надвисналата сянка на този призрак, докато не осъзнае, че един ден ще умре. Не и докато не приеме веднъж и завинаги мисълта, че един ден вече няма да го има, че завинаги ще напусне този свят, този живот, това съществуване и съзнание и ще премине в онова — каквото и да е то, — което ни очаква после. Защото само, когато напълно и без всякакво самозалъгват приемем неизбежността на смъртта, ще можем да се освободим от страха, който тя вдъхва у нас.

Мнозина са онези, които превръщат живота си в еднообразна рутина, следвайки дребните си ежедневни ритуали с почти религиозна точност. Това са хора на простите навици. Това донякъде им носи онова спокойствие, което само познатото може да ни даде, ала подобно поведение има и друга страна — дълбоко вкорененото убеждение, че ако се опитваш да запазиш всичко както си е, то ще си остане такова. Подобни ритуали не са нищо друго, освен опит да контролираме света около себе си… напразен опит. Дори да спазваме познатите си обичаи ден след ден, месец след месец, година след година, смъртта пак ще ни открие.

Има и други хора, които съсредоточават целия си живот около тази велика загадка и всяко тяхно движение и дума се превръщат в отчаян опит да открият отговора на онова, което няма отговор. Те заблуждават самите себе си (чрез тълкуването на древните писания или чрез неясните „предзнаменования“ на природните феномени), че са успели да открият изначалната истина и стига само да следват повелите й, ще бъдат богато възнаградени в отвъдното. За мен това е най-голямата проява на страха от смъртта — дръзкото убеждение, че можем да придадем форма, дори да украсим, самата вечност, че можем да я застелем с меки килими, да окачим шарени пердета на прозорците й и така да я нагодим към собствените си отчаяни желания. По пътя си към Долината на мразовития вятър веднъж срещнах група поклонници на Илматер, бога на страданието. Вярата им бе толкова фанатична, че те често се пребиваха до безсъзнание и в глупавата си убеденост, че по този начин принасят най-скъпоценната жертва на своя бог, посрещаха не само мъченията, но и самата смърт, като благословия.