Р. Салваторе - Камъкът на полуръста

— Тук ли ще нощуваме? — попита Уолфгар. — Ако питаш мен, най-добре да се върнем обратно на пътя и да поемем на юг. Конят на Ентрери носи двамина ездачи и навярно се уморява по-бързо. Ако яздим през цялата нощ, ще успеем да стопим част от преднината му.

Дризт се усмихна.

— Вече са достигнали Града на бездънните води — отвърна той. — Ако не друго, Ентрери не може да не се е сдобил с нови коне…

Елфът предпочете да остави нещата така и да запази за себе си опасението, че убиецът е тръгнал по море.

— Тогава да чакаме тук е дваж по-глупаво! — възкликна Уолфгар.

Ала още докато говореше, конят му (отгледан и дресиран от харпъловци) изпръхтя и пристъпи към малкото езерце, вдигнал копито над водата, сякаш търсеше място, където да стъпи. Миг по-късно и последният слънчев лъч угасна, отнасяйки със себе си дневната светлина. И тогава, обгърната от приказния воал на здрача, пред очите им се появи вълшебна кула. Издигната върху малък остров сред езерото, тя проблясваше, сякаш обсипана с безброй звезди, а многобройните й кулички се протягаха към небесния свод. Чудната кула бе изумруденозелена и странно примамлива, сякаш бе сътворена от добри духове и феи.

Над водата, точно под копитото на жребеца на Уолфгар се появи мост от искряща, зелена светлина.

Дризт скочи от коня си.

— Кулата на здрача — каза той на приятеля си, сякаш от самото начало бе прозрял очевидната логика.

И като махна с ръка към магическата постройка, той подкани варварина да тръгват.

Ала Уолфгар, смаян от появата на постройката, остана на мястото си и вместо да поеме по моста, още по-здраво стисна юздите на коня. Животното се изправи на задните си крака и присви уши назад.

— Мислех, че си преодолял недоверието си към магиите — засмя се Дризт.

Вярно бе, че Уолфгар, като всички варвари от Долината на мразовития вятър, бе израснал с убеждението, че магьосниците са страхливи мошеници, на които не бива да се вярва. За неговия народ — гордите воини от тундрата — истинското мъжество зависеше от силата и храбростта в битката, а не се постигаше с черни магии и заклинания. Ала по време на дългото им пътуване заедно, Дризт бе видял как Уолфгар постепенно преодолява предразсъдъците си. Младият варварин не само се бе научил да приема нравите на магьосниците, но дори започна да проявява дружелюбен интерес към тях.

Уолфгар напрегна железните си мускули и успя да обуздае коня си.

— Преодолях го — отвърна той през стиснати зъби и скочи от седлото. — Това, което ме притеснява, са харпъловци!

Дризт най-сетне разбра какво бе предизвикало безпокойство у младежа и усмивката му стана още по-широка. Дори самият той, отраснал сред най-могъщите и страховити черни магьосници в целите Царства, по време на престоя си в Дългата седловина неведнъж бе клатил глава в нямо изумление. Магьосниците от рода Харпъл гледаха на света по свой собствен, уникален (и много често катастрофален) начин, макар в сърцата им да не се таеше никакво зло. По същия начин и вълшебствата им се подчиняваха на тяхната чудновата логика, която често бе в разрез с онова, което разумните хора смятаха за нормално и естествено.

— Малкор не е като останалите от рода — увери Дризт приятеля си. — Той не живее в Бръшляновото имение и много от кралете на Севера се допитват до него.

— Но си остава Харпъл! — отсече Уолфгар.

На този довод Дризт нямаше какво да възрази. Най-сетне като тръсна глава и въздъхна примирено, младият варварин хвана юздата на коня и го поведе по моста. Дризт, все още широко усмихнат, бързо го последва.

— Харпъл! — промърмори Уолфгар отново, когато достигнаха острова и им се наложи да обиколят цялата постройка, за да открият входа.

Нямаше врата.

— Търпение — напомни му Дризт.

Всъщност не чакаха дълго — само няколко секунди по-късно чуха изтракването на резе и проскърцването на отваряща се врата. В следващия миг едно петнадесетинагодишно момче излезе от зеления камък на стената, сякаш беше безплътен призрак, и се насочи към тях.

Уолфгар изръмжа и свали Щитозъб, могъщия боен чук, от рамото си. Дризт спря ръката му, опасявайки се да не би в умората си варваринът да се поддаде на раздразнението преди да успеят да разберат с какви намерения идва момчето.

Когато то дойде при тях, Дризт и Уолфгар видяха, че не бе призрак, а човешко същество от плът и кръв и варваринът отпусна оръжието си. Момчето се поклони и мълчаливо ги подкани да го последват.

— Малкор? — попита Дризт.