Р. Салваторе - Изгнание

— Какво ти казват камъните сега? — попита Дризт. — Дали сме се отдалечили, от неприятелите?

Трак се приближи към близката скала и долепи ухо до нея.

— Думите станаха неясни… — с печален глас промълви той. Приятелите му разбраха какво имаше предвид едрият печ. Не земята говореше неразбираемо, просто слухът на Трак се променяше. Същността на клюнестото изчадие бе започнала да се връща.

— Не чувам преследвачи — продължи то, — но не съм сигурен, не знам дали да вярвам на ушите си.

Трак изведнъж изръмжа, завъртя се и се върна в дъното на пещерната ниша.

— Какво има? — осмели се да го попита Белвар, макар че и сам се досещаше.

— Пропадам… — отвърна Трак. Гласът му отново беше станал дрезгав и сух. — В пещерата на илитидите бях печ, повече печ от когато и да било. Бях печ в истинския смисъл на думата. Бях земята…

Белвар и Дризт не разбраха думите на приятеля си.

— Ст-стената — опита се да обясни Трак. — Да издигнеш такава скала — само г-група старейшини могат да сторят това и то след дълги и прецизни ритуали.

Клюнестото изчадие млъкна и яростно разтърси глава, сякаш за да прогони настъпващата в душата му чудовищна същност. Заби огромния си нокът в скалата и се насили да продължи:

— Е, все пак го направих. Превърнах се в камъка и просто повдигнах ръка, за да попреча на враговете на Дризт!

— А сега този печ те напуска — каза меко мрачният елф. — Същността му се изплъзва от душата ти и остава заровена дълбоко под инстинктите на клюнестото изчадие.

Трак погледна встрани и отново заби нокът в каменната стена. Нещо в това движение го успокояваше и той го повтори отново и отново, ритмично тупкаше по скалата, сякаш за да запази поне частица от миналото си.

Дризт и Белвар излязоха от малката ниша, за да оставят сам клетия си приятел. Малко по-късно тупкането престана и Трак подаде глава навън. Огромните му, птицеподобни очи бяха изпълнени с мъка.

— М-моля ви, у-у-убийте ме! — едва промълви той. Тръпки от ужас полазиха по гърбовете на двамата приятели, но те осъзнаха, че разбират желанието на гигантския печ.

Мечът се стовари прекалено бързо и гоблинът дори не успя да извика от ужас. Той рухна напред, мъртъв още преди да докосне земята. Закнафейн стъпи отгоре му и продължи напред. Пое по пътеката към изхода на тясната пещера, който се намираше на десетина метра пред зомбито. В момента, в който неживият войн уби последната си жертва, в пещерата нахлу група илитиди. Закнафейн изръмжа, но не се обърна и дори за миг не забави крачката си. Логиката и движенията му бяха недвусмислени — Дризт бе минал оттук и той щеше да го последва.