Р. Салваторе - Изгнание

Клюнестото изчадие дори не бе стигнало до тях, когато един боздуган се стовари върху коляното му и невидимото сиво джудже се изхили злорадо. Другите двама дуергари започнаха също да изчезват, но Трак не им обърна никакво внимание. Невидимият боздуган се стовари отново, този път върху бедрото на клюнестото изчадие.

Овладян от инстинктите на раса, която не се славеше с изяществото си, Трак нададе вой и полетя напред, погребвайки червените пламъци под масивното си туловище. После подскочи няколко пъти, докато накрая не се увери, че невидимият враг е премазан напълно.

В този момент, обаче, дъжд от удари с боздуган се посипа върху главата на клюнестото изчадие.

Дуергарът с камата не влизаше за първи път в битка. Атаките му бяха добре премерени и по този начин принуждаваше Белвар, разполагащ с по-тежки оръжия, да напада първи. Лукавите гномове и сивите джуджета изпитваха еднакво силна омраза едни към други, но Белвар не беше глупав. Кирката му служеше да държи противника си далече, а ръката — чук бе свита и готова да нанесе удар.

Двете създания се сражаваха така известно време — никой не взе връх в битката и всеки изчакваше другия да направи първата грешка. Ала когато клюнестото изчадие извика от болка и Дризт вече не се виждаше никъде, Белвар се принуди да действа. Лукавият гном залитна напред, преструвайки се, че се е препънал, замахна с чука, а кирката си остави ниско долу.

Дуергарът усети измамата, но не можеше да не се възползва от явната пролука, открила се в защитата на възрастния свиърфнебъл. Камата прелетя над кирката и се спусна право към гръкляна на Белвар.

С подобаваща скорост надзирателят отскочи назад, вдигна крак и заби ботуша си в брадичката на сивото джудже. То обаче не спря и с насочено напред острие се хвърли към падащия лукав гном.

Белвар успя да вдигне кирката си секунда преди камата да пререже гърлото му. Той отклони ръката на дуергара, ала масивното тегло на сивото джудже надделя и лицата на двамата се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Пипнах те, а? — изкрещя дуергарът.

— На ти тогава! — изръмжа и Белвар, освободи своята ръка — чук и я заби в ребрата на дуергара. Сивото джудже удари с глава Белвар, а той, за да си отмъсти, го ухапа по носа. Двамата се търкаляха, ръмжаха, сипеха ругатни и използваха като оръжие всичко, което им попаднеше под ръка.

Ако някой стоеше извън кълбото от мрак и съдеше само по звука от посрещащите се остриета, би се заклел, че в него се бият поне десетина войни. Яростното темпо на сражението беше наложено от Дризт До’Урден. В тази ситуация, в която се биеше, без да използва зрението си, мрачният елф прецени, че най-добрата тактика е да държи всички остриета възможно по-далеч от тялото си. Ятаганите му се преплитаха в пълна хармония и безмилостно принуждаваха сивите джуджета да отстъпват назад.

С всяка ръка Дризт се сражаваше поотделно с двамата дуергари и така ги задържаше точно пред себе си. Ако един от тях успееше да го заобиколи, мрачният елф знаеше, че ще се озове в голяма беда.

Всеки удар на остриетата прокънтяваше ясно и с всяка изминала секунда Дризт преценяваше все по-добре уменията и бойния стил на джуджетата. Там, в Подземния мрак, той многократно се бе сражавал, без да използва очите си, дори веднъж си бе надянал качулката на пиуафуи, докато се биеше срещу един василиск.

Объркани от светкавичната скорост на атаките, дуергарите можеха единствено да размахват мечовете си на всички страни, надявайки се така да се предпазят от ятаганите.

Остриета пееха и звънтяха, докато джуджетата ожесточено парираха и отблъскваха. Изведнъж се чу звукът, който Дризт така се бе надявал да чуе — звукът от пронизващото плътта острие. Миг по-късно се чу звън от падащ на земята меч, последван от фаталната грешка на дуергара да извика от болка.

Ловецът в Дризт се пробуди и изцяло съсредоточи вниманието си върху вика. Ятаганът се гмурна право напред, изби зъбите на дуергара, потъна в гърлото му и прониза черепа на злощастното създание. Завъртя остриетата си в кръг, отново и отново, ала изведнъж рязко спря едното и замахна напред.

Ожесточен, ловецът се нахвърли към другото джудже.

Движението на ятагана беше толкова бързо, че дуергарът дори не успя да реагира. Острието се вряза в рамото му, оставяйки широка рана.

— Предавам! Предавам! — извика клетото създание. Не изгаряше от желание да сподели участта на приятеля си. Дризт чу как мечът на дуергара падна на пода. — Моля те, мрачни елфе!