Р. Салваторе - Изгнание

Всичко на пътя му щеше да бъде посечено.

— Оставете го да се измъкне! — долетя телепатичен вик от няколко места в пещерата, подаден от крадците на мисли, видели на какво е способен Закнафейн. — Не можете да го победите! Оставете го да си тръгне!

Бяха видели достатъчно от смъртоносните остриета на неживия, а и няколко десетки техни другари вече бяха загинали от ръцете му.

Илитидите не се нуждаеха от второ предупреждение. Те бързо се отместиха от пътя на Закнафейн, с изключение на един.

Расата на крадците на мисли съществуваше въз основа на педантичността, чиито корени се криеха дълбоко в колективното им съзнание. Те смятаха, че първичните емоции, като гордостта, са фатален недостатък.

В случая, това отново се потвърди.

Фиуу! Единственият останал илитид нападна неживия, твърдо решен никой да не напуска пещерата.

Само миг по-късно, достатъчен за един точен замах на меча, Закнафейн стъпи на гърдите на мъртвия илитид, след което се отправи към пустошта на Подземния мрак.

Никой не се опита да го спре.

Неживият се сниши и внимателно подбра пътя си. Дризт бе минал по този тунел, дирите му бяха пресни и ясно се различаваха. Ала въпреки старателното преследване, което често му налагаше да спира и проверява следата, Закнафейн не можеше да се придвижва толкова бързо, колкото жертвата си.

За разлика от зомбито, обаче, Дризт трябваше да почива.

— Спрете — извика Белвар с тон, който не търпеше възражения. Дризт и Трак замръзнаха на място, чудейки се какво е разтревожило възрастния свиърфнебъл.

Гномът пристъпи напред и долепи ухото си до каменната стена.

— Ботуши — прошепна той и посочи скалата. — В успоредния тунел.

Дризт също се доближи до стената и се заслуша. Въпреки че сетивата му бяха по-изострени, отколкото на другите мрачни елфи, той не можеше да различи вибрациите на камъка толкова добре, колкото лукавия гном.

— Колко са? — попита той.

— Няколко — отвърна Белвар и сви рамене. По жеста му Дризт разбра, че гномът прави приблизително предположение.

— Седем — с ясен и уверен глас каза Трак, застанал до стената на няколко стъпки от тях. — Дуергари, сиви джуджета, бягащи от илитидите, също като нас.

— Как успя да… — понечи да попита Дризт, но се спря, припомняйки си разказа на Трак за способностите на печа.

— Пресичат ли се тунелите? — попита Белвар клюнестото изчадие. — Можем ли да избегнем джуджетата?

Трак отново се заслуша в скалата и отговори:

— Тунелите се съединяват недалеч оттук и продължават като един.

— Тогава, ако останем тук, сивите джуджета може би ще ни подминат — заключи Белвар.

Дризт не беше много сигурен в разсъжденията на лукавия гном:

— Ние и дуергарите имаме общи врагове — отбеляза Дризт, а очите му се разшириха от внезапно хрумналата му мисъл. — Да се съюзим с тях?

— Дуергарите и мрачните елфи често пътуват заедно, но сивите джуджета обикновено не се съюзяват със свиърфнеблите — напомни му Белвар, — нито пък с клюнестите изчадия!

— Ситуацията в случая е различна — възрази Дризт. — Ако дуергарите бягат от крадците на мисли, сигурно са бедни, окъсани и невъоръжени. Може би ще приветстват такъв съюз, щом е за доброто на двете групи.

— Не вярвам, че ще бъдат толкова приветливи, колкото си мислиш — отвърна Белвар със саркастична насмешка, — пък и предполагам, че този тесен тунел е по-удобен за дуергарите, отколкото за дългите остриета на един мрачен елф или за още по-дългите ръце на клюнестото изчадие. Ако се наложи, едва ли ще успеем да се защитим. А ако дуергарите внезапно свият на кръстопътя и се отправят към нас, ще трябва да се бием там, където те ще имат предимство.

— Тогава да вървим към мястото, където се съединяват тунелите — предложи Дризт — и нека научим каквото можем.

Тримата спътници скоро се озоваха в малка овална зала. Тунелът, по който се движеха дуергарите, се намираше непосредствено до техния, а трети коридор водеше началото си от края на залата. Тримата приятели навлязоха в сенките на най-отдалечения тунел, чувайки зад себе си ехото от стъпките на джуджетата.

Миг по-късно, седемте дуергари се озоваха в овалната зала. Както Дризт бе предположил, те бяха изтощени, но не и невъоръжени. Трима от тях носеха боздугани, един — кама, двама държаха мечове, а последният — два големи камъка.

Дризт избута приятелите си назад и пристъпи, за да се срещне с непознатите. Въпреки че двете раси не таяха много добри чувства една към друга, мрачните елфи и дуергарите често сключваха взаимноизгодни съюзи. Дризт предполагаше, че шансовете да сключат мирен съюз биха били по-големи, ако излезе напред сам.