Р. Салваторе - Изгнание

Когато за първи път спряха да си починат, никой не знаеше колко мили бяха изминали. Мълчалив и замислен през цялото време, Дризт реши да остане на пост и да охранява мъничката пещерна ниша, която бяха избрали за временен лагер. Белвар усети болката и страданието на своя приятел и се приближи към него, за да го поуспокои.

— Не очакваше точно това, нали, мрачни елфе? — попита меко той. Дризт не каза нищо, но очевидно изпитваше нужда да поговори с някого и гномът продължи: — Мрачният елф в пещерата, ти го познаваше, нали? Наистина ли е твой баща?

Дризт погледна ядосан към Белвар, но изражението му се смекчи, когато видя искрената загриженост в очите на възрастния си приятел.

— Закнафейн — обясни елфът. — Закнафейн До’Урден е мой баща и ментор. Той беше този, който ме обучи да боравя с остриетата и който ме напътстваше през целия ми живот в Мензоберанзан. Беше единственият ми приятел в този мрачен град, единственият елф, който споделяше вярванията ми.

— Но той искаше да те убие — студено заяви гномът. Дризт потрепери и свиърфнебълът се опита да го обнадежди: — Може би не те е познал?

— Той беше мой баща — повтори мрачният елф. — Най-добрият ми приятел в продължение на две десетилетия.

— Но тогава защо, мрачни елфе?

— Това не беше Закнафейн — отвърна Дризт. — Закнафейн умря, майка ми го пожертва в името на Кралицата на Паяците.

— Магга каммара — прошепна Белвар, ужасен от случилото се в семейството на приятеля му. Дризт беше разкрил това ужасно деяние толкова направо, че накрая гномът предположи, че жертвоприношението не е рядко явление в обществото на мрачните елфи. Тръпки полазиха по гърба на възрастния свиърфнебъл, но той прикри отвращението си от съчувствие към изтерзания си приятел.

— Не знам какво чудовище е успяла да вмъкне в тялото му матрона Малис — продължи Дризт, без дори да забележи неудобството на гнома.

— Каквото и да е, е ужасно — отбеляза Белвар. — Направо непобедимо.

Точно това тревожеше младият елф. Мрачният войн, с когото се бе бил в пещерата на илитидите, се движеше с прецизността, изяществото и непогрешимия стил на Закнафейн До’Урден.

Разумът на Дризт отричаше, че е възможно Зак да се е обърнал срещу него, но сърцето му подсказваше, че там, в пещерата, се бе сражавал именно с баща си.

— Какво стана? — след дълга пауза попита Дризт.

Белвар го погледна объркан.

— Битката… — поясни елфът. — Спомням си само илитида и нищо друго.

Гномът сви рамене и погледна към Трак.

— Питай него — промълви той. — Между теб и враговете ти се издигна огромна стена, но как стана това — идея си нямам.

Клюнестото изчадие дочу разговора и отиде при приятелите си.

— Аз я издигнах — с ясен глас отвърна то.

— Със силата си на печ? — попита Белвар. Лукавият гном беше чувал за великолепните умения на тези създания, но не знаеше нищо повече, за да си обясни какво точно бе направил гигантският печ.

— Ние сме миролюбива раса — започна Трак, осъзнавайки, че това може би е последният му шанс да разкаже на приятелите си историята на своя народ. За първи път, откакто бе омагьосан, съзнанието му на печ бе останало ясно за толкова дълго, но вече започваше да чувства как примитивните инстинкти на клюнестото изчадие се прокрадват в душата му. — Единственото ни желание и нужда е да обработваме камъка. Той е нашето призвание и нашата най-силна любов. Постигаме симбиоза със земята и тя ни дава сили. Скалите ни говорят и ни помагат в трудностите.

Дризт с кисела физиономия погледна към Белвар.

— Като онзи земен дух, който ми беше изпратил.

Белвар се засмя смутено.

— Не — сериозно промълви Трак, решил да разкаже историята си докрай. — Лукавите гномове също могат да призовават силите на земята, но отношенията им с нея са по-различни. Обичта на свиърфнеблите към земята е просто израз и проява на тяхното щастие — Трак се загледа в близката каменна скала. — Ние, печ, ние сме братя на земята. Тя ни помага и ние й помагаме, без да искаме нещо в замяна.

— Говориш за земята, сякаш е живо същество — отбеляза Дризт, но не със сарказъм, а от чисто любопитство.

— Така е, мрачни елфе — отвърна Белвар и се опита да си представи как е изглеждал Трак, преди да срещне магьосника, — за тези, които могат да чуят гласа й.

Огромната човка на Трак закима в съгласие.

— Свиърфнеблите чуват далечния шепот на земята. Ние, печ, разговаряме с нея.

Дризт не можеше да си представи как би станало това. Знаеше, че приятелят му не лъже, но мрачните елфи, за разлика от повечето раси в Подземния мрак, бяха лишени от всякаква връзка със скалите. И все пак, ако се нуждаеше от доказателства, които да подкрепят думите на Белвар и Трак, елфът винаги можеше да си припомни битката със земния дух или да си представи стената, появила се от нищото в пещерата на илитидите и препречила пътя на враговете му.