Р. Салваторе - Изгнание

Към него се приближаваше Дризт. След толкова чакане, мигът на удовлетворението, мигът на отмъщението най-накрая беше настъпил!

— Повелителю на меча! — извика младият До’Урден и с лека стъпка побърза да застане до баща си. Сърцето му преливаше от радост, без дори да подозира какво се бе случило със Зак.

Когато Дризт се приближи до него, усети, че нещо в мрачния елф не е както преди. Дали странният блясък в очите му го бе накарал да забави крачка, или пък това, че не бе отвърнал на веселия му поздрав?

Миг по-късно мечът на Закнафейн се насочи към младия До’Урден.

Дризт някак успя да вдигне ятагана си и да парира удара, преди да се е оказал фатален. Объркан, мрачният елф се опита да си внуши, че Закнафейн просто не е могъл да го познае.

— Татко! — изкрещя той. — Аз съм, Дризт!

Неживият не реагира. Единият му меч се гмурна напред, вторият описа широка дъга и започна да се спуска към жертвата, изведнъж обаче, рязко промени посоката си и се насочи право към лицето на Дризт.

Младият елф замахна отдолу с единия ятаган със силата и бързината на опонента си, за да парира движението на първия меч, а с другия замахна встрани, за да отклони второто острие на неживото създание.

— Кой си ти? — с отчаяна ярост попита Дризт.

Върху него започнаха да се сипят удар след удар.

Мрачният елф се бранеше като обезумял, за да отклони смъртоносните оръжия.

Изведнъж Закнафейн се втурна напред и с едно завъртане на меча си успя да задържи ятаганите на сина си от една и съща страна.

Вторият меч на зомбито се спусна застрашително към сърцето на Дризт, към мястото, което елфът вече не можеше да защити с едно умело париране.

На най-ниското ниво на пещерата, в основата на стълбата, Белвар и Трак извикаха от уплаха, мислейки, че с приятеля им е свършено.

Ала триумфът на Закнафейн беше прекъснат изведнъж, нарушен от животинските инстинкти на ловеца. Дризт подскочи право към острието, изведнъж обаче се завъртя и се сниши под смъртоносния меч на неживия. Оръжието го закачи под челюстта и остави болезнена, дълбока рана. Младият мрачен елф с нищо не показа, че е ранен; той отново се изправи и, въпреки наклона на стълбата, успя да възвърне стабилната си позиция. Когато Дризт отново се сблъска с измамника, двойник на баща му, в лилавите очи на младия До’Урден пламна необуздана ярост.

Ловкостта и бързината на Дризт смая дори и приятелите му, които не за пръв път го виждаха в битка. Закнафейн се втурна след жертвата си, но младият мрачен елф се бе изкачил до върха на стълбата и очакваше атаката му.

— Кой си ти? — с леденостуден глас повтори Дризт. — Какво си ти?

Неживото създание изръмжа и яростно се нахвърли срещу целта си. Дризт вече знаеше без всякакво съмнение, че това не е истинският Закнафейн и не изпусна пролуката, открила се в защитата на чудовището. Младият елф се върна в изходната си позиция, отблъсна един удар встрани и замахна към опонента си в мига, в който мина покрай него. Ятаганът разкъса изкусно изплетената митрилна ризница на неживия и се заби дълбоко в белия му дроб. Тази рана можеше да спре всеки смъртен.

Ала Зак не спря. Творението на матрона Малис не си поемаше дъх и не изпитваше болка. То се обърна към Дризт и се ухили толкова злобно, че ако матроната го бе видяла в този момент, щеше да скочи на крака и бурно да аплодира постъпката му.

Застанал на последното стъпало, Дризт зяпна в учудване. Виждаше страховитата и дори смъртоносна рана, която бе нанесъл, но Закнафейн, противно на всякаква логика, продължаваше да се приближава малко по малко, без дори да потръпне.

— Бягай — изкрещя Белвар от първото стъпало. Един великан се спусна към лукавия гном, но Трак се намеси и моментално разцепи с нокти главата на гиганта.

— Трябва да вървим — обърна се клюнестото изчадие към приятеля си свиърфнебъл.

Гласът на Трак беше толкова чист и ясен, че гномът се завъртя на пети и погледна в очите му. Ясно се виждаше, че в този миг същността на печ надделяваше най-силно в душата на клетото създание, откакто бе омагьосано.

— Скалите ме предупредиха, че илитидите се събират в замъка — обясни то, а лукавият гном не остана изненадан от факта, че Трак отново разговаряше с камъка. — Скоро ще излязат — продължи клюнестото изчадие, — и ще убият всеки роб, останал в пещерата.

Белвар не се усъмни в нито една от думите на Трак, но лоялността за него беше по-важна от собствената му безопасност.

— Не можем да оставим мрачния елф сам — през стиснати зъби промълви гномът.