Р. Салваторе - Изгнание

Трак кимна в пълно съгласие и хукна да прогони приближилите се сиви джуджета.

— Бягай, мрачни елфе! Нямаме много време — извика Белвар.

Ала Дризт не чу приятеля си. Беше съсредоточил цялото си внимание върху настъпващия Повелител на меча — чудовището, взело самоличността на баща му. Закнафейн също не изпускаше от очи младия мрачен елф. От всички злини, сътворени от матрона Малис, за Дризт тази беше най-противната. Майка му бе успяла да се погаври с единственото същество, което някога го бе правило щастлив. Младият До’Урден вярваше, че баща му е мъртъв и само мисълта за това го караше да изпитва силна болка.

А сега Малис му бе причинила и това.

Дризт не можеше да понесе повече. Искаше да се бие, да победи това чудовище с цялото си сърце и душа. Неживото същество, създадено само за този единствен миг, желаеше същото.

Нито един от двамата опоненти не видя спускащия се от тавана илитид. Крадецът на мисли се приземи в другия край на каменната платформа, зад гърба на Закнафейн.

— Ела ми, чудовище на матрона Малис — изръмжа Дризт и удари ятаганите си един в друг. — Ела и усети елмазените ми остриета.

Неживото създание се спря на няколко стъпки от младия До’Урден и отново се ухили със злобната си усмивка. Мечовете се насочиха напред и Зак отново настъпи.

— Фиуу!

Вълната от ментална енергия повали и двамата. Зомбито остана незасегнато, ала Дризт беше улучен сериозно. Над съзнанието му се спусна мрак, клепачите му натежаха. Чу звука на падащите ятагани, но не можеше да направи нищо. Закнафейн изръмжа победоносно, удари мечовете си един в друг и пристъпи към поваления мрачен елф.

Белвар изкрещя в безсилен протест, но чудовищният рев на Трак беше много по-силен от вика на гнома и се открои ясно на фона на всички шумове в пещерата, превърнала се в бойно поле. Всички спомени от миналото му на печ, се върнаха в съзнанието на клюнестото изчадие при вида на обречения мрачен елф, превърнал се в негов приятел. Печът в душата на Трак се надигна с такава сила, каквато създанието усещаше за първи път от началото на живота си.

Закнафейн се втурна напред — тялото на безпомощната му жертва не беше далече — ала изведнъж се удари в една стена, която се появи сякаш от нищото. С ококорени очи, неживото създание отскочи назад, после задраска по скалата и дори я удари с юмрук, но каменната стена беше здрава и изглеждаше съвсем истинска. Тя бе отцепила пътя на Закнафейн и той не можеше да стигне нито до жертвата си, нито до каменните стълби.

Долу на първото стъпало, Белвар се обърна учуден към Трак — беше чувал, че някои от създанията печ можеха да призоват подобни каменни стени.

— Ти ли…? — прошепна лукавият гном.

Печът в тялото на клюнестото изчадие нямаше време да стои и да отговаря на въпроси. Трак се изкачи нагоре по стълбата, вземайки по четири стъпала наведнъж, отиде при Дризт и внимателно пое тялото му в огромните си ръце. Сети се дори да вземе ятаганите му — намери остриетата и после бавно заслиза надолу по стъпалата.

— Бягай — извика клюнестото изчадие. — Бягай колкото сили имаш, Белвар Дисенгалп!

Лукавият гном се почеса по главата с връхчето на кирката си и наистина побягна. Трак разчисти една широка пътека, водеща към задния изход в дъното на пещерата — никой не смееше да застане на пътя на разгневения печ — и Белвар с късите си, свиърфнебълски крачета, едното, от които беше изкълчено, започна бавно да се изкачва по нея.

От другата страна на стълбата, зад стената, стоеше Закнафейн и си мислеше, че илитидът, повалил Дризт, бе отговорен за нея. Неживото създание се нахвърли като вихър срещу крадеца на мисли и изрева с истинска омраза.

Фиуу! — профуча поредната вълна от мисловна енергия.

Зак подскочи нагоре и с един-единствен удар съсече краката на носещия се ниско илитид. Създанието се издигна малко по-високо и по телепатичен път изпрати цялата си болка и ужас на всичките си сънародници.

Неживото създание не можа да достигне до илитида. Когато от всеки ъгъл и изход започнаха да изскачат крадци на мисли, Закнафейн нямаше време да прави заклинания за левитация, но този илитид… Той беше виновен за всичко, за целия провал, и неживият нямаше да го остави да му се размине безнаказано. Зак вдигна меча си като копие и се прицели с безпогрешна точност.

Крадецът на мисли погледна невярващо към мрачния елф, после към острието, впило се наполовина в гръдния му кош, и разбра, че това е краят му.

От всички страни към Закнафейн се втурнаха илитиди и изстрелваха вълните си от ментална енергия. Неживото създание имаше само един меч, но въпреки това пак успя да повали съперниците си и да излее целия си гняв върху грозните им, октоподски глави.