Р. Салваторе - Изгнание

— Накъде ще тръгнем? — попита зад гърба му гномът.

Дризт се обърна, огледа дългата и тясна пещера и разбра какво тревожеше приятелят му. Виждаха се множество изходи, но всичките бяха преградени от група изплашени роби и илитиди.

Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.

— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.

Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.

— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!

— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.

С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.

Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.

— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.

— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.

Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.

— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.

— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!

Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.

Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.

На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.

— О, богове! — прошепна Белвар, невярващ на очите си.

Смъртоносните движения на това същество наистина уплашиха лукавия гном, но точните удари и ловките кръстосвания на двата меча съвсем не бяха ужасяващи за Дризт До’Урден, дори напротив, в сърцето на младия мрачен елф звънът им отекваше с лека, забравена носталгия.

Той погледна с празен поглед към Белвар и произнесе името на единствения мрачен войн, способен на тези движения и маневри; единственото име, на което можеше да принадлежи този прекрасен танц на остриетата.

— Закнафейн…

Колко пъти го беше лъгала матрона Малис? Нима Дризт можеше да извлече поне една истина от лъжовната, измамна паяжина, която обгръщаше живота на мрачните елфи. Баща му не беше принесен в жертва на Кралицата на Паяците! Закнафейн беше тук и се биеше пред очите му, размахваше мечовете си така добре, както го помнеше.

— Какво има? — попита Белвар.

— Войнът — едва прошепна Дризт.

— От твоя град ли е, мрачни елфе? — попита Белвар. — Той ли те преследва?

— От Мензоберанзан — отвърна Дризт.

Гномът очакваше да узнае още нещо, но Дризт беше толкова запленен от появата на Закнафейн, че не каза друго.

— Трябва да вървим — заяви след малко възрастният свиърфнебъл.

— И то бързо — добави Трак, който също се бе върнал назад. Сега гласът му звучеше по-уверен, сякаш самото присъствие на приятелите му му помагаше да продължи вътрешната си борба с клюнестото изчадие. — Илитидите прегрупират отбраната си. Много от робите са мъртви.

Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.

— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?

— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.

Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.

В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.

Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.