Р. Салваторе - Изгнание

Дризт бе избягал, ала не задълго…

— Слава на Лот — прошепна матроната, усетила възбудата на творението си. — Намерил го е, хванал е Дризт! — Малис погледна наляво, после надясно и трите й дъщери се отдръпнаха, за да избегнат погледа на майка си, изкривен от силното вълнение.

— Закнафейн е открил брат ви!

Мая и Виерна се усмихнаха една на друга, доволни от факта, че най-накрая на цялото това мъчение щеше да се сложи край. Откакто бяха направили Зин-карла, никой в дома До’Урден не изпълняваше всекидневните си задължения; с всеки изминал ден разтревожената им майка се впускаше все по-далеч след неживото си създание, погълната от преследването.

В другия край на стаята, усмивката на Бриса беше малко по-различна от тази на сестрите й — ако някой бе обърнал внимание на върховната жрица щеше да забележи, че в изражението й се криеше разочарование.

За щастие на първородната дъщеря, матрона Малис бе твърде погълната от събитията, случващи се на стотици километри от Мензоберанзан, и дори не я погледна. Матроната изпадна в още по-дълбок транс, за да вкуси от гнева и яростта на творението си, от чувствата, които бяха предназначени за Дризт.

Мрачната елфка дишаше тежко и възбудено, докато Зак се биеше с греховния им син, ала изведнъж дъхът й секна.

Нещо беше попречило на неживия.

— Нее! — изпищя Малис и скочи от разкошния си трон. Тя се огледа наоколо в търсене на някой или нещо, върху което да излее гнева си, или на предмет, който да счупи, за да се успокои. — Не! — повторно изпищя тя. — Не може да бъде!

— Да не би Дризт да е избягал? — попита Бриса, опитвайки се да прикрие самодоволните нотки в гласа си. Погледът на Малис й показа, че не е успяла.

— Да не е унищожил неживия? — с искрен ужас извика Мая.

— Не, не е унищожен — отвърна Малис. Гласът й обикновено беше равен, но сега трепереше. — Брат ви успя да се измъкне за пореден път!

— Зин-карла още не се е провалил — опита се да я успокои Виерна.

— Да, неживият е много близо до Дризт — добави Мая, подхванала инициативата на сестра си.

Малис се отпусна в трона и избърса потта от челото си.

— Оставете ме сама — нареди на дъщерите си. Не искаше да я виждат толкова унизена и жалка. Малко по малко Зин-карла съкращаваше живота й; всяка мисъл, всяка нейна надежда за бъдещето беше свързана с успеха на неживото създание.

Когато върховните жрици излязоха от стаята, Малис запали една свещ и извади малко скъпоценно огледало. В какво разбито същество се бе превърнала през последните седмици. Почти не се хранеше, дълбоки бръчки прорязваха абаносовата й кожа, която преди беше толкова гладка. Матрона Малис се бе състарила повече през последните няколко седмици, отколкото през последния век.

— Ще заприличам на матрона Баенре — прошепна с отвращение елфката. — Ще стана сбръчкана и грозна.

Може би за пръв път, откакто се бе родила, Малис започна да се чуди какво и колко й бе коствала тази безспирна надпревара за власт и слава, тази борба за благоразположението на Кралицата на Паяците. Мислите, обаче, изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Беше изминала прекалено дълъг и трънлив път, за да се вайка сега. Със силата и отдадеността си, матрона Малис бе превърнала семейството си във влиятелна и управляваща фамилия, бе спечелила мястото си в престижния управляващ съвет на осемте матрони.

Върховната жрица дълго остана седнала на прага на отчаянието, съкрушена под тежкото бреме на последните години. За пореден път избърса потта от челото си и погледна в малкото огледалце.

В какво отвратително създание се бе превърнала.

Дризт й беше причинил всичко това, напомни си тя. Постъпките на най-малкия й син, който бе разгневил Кралицата на Паяците, неговото светотатство бе обрекло Малис на всичките тези мъки.

— Хвани го, мое неживо творение — прошепна с презрение матроната. В този тягостен миг, тя дори не се замисли какво бъдеще щеше да й предложи Кралицата на Паяците.

В този момент, повече от всичко на света, матрона Малис желаеше да види сина си мъртъв.

Тичаха сляпо през криволичещите тунели, надявайки се да намалят броя на чудовищата, спуснали се след тях. Опасността дишаше във врата на тримата приятели и те не можеха да си позволят да бъдат предпазливи.

Изминаха часове, а те продължаваха да тичат. Белвар беше най-възрастен и краката му бяха късички — две негови крачки се равняваха на една крачка на Дризт, а три — на една на Трак. Свиърфнебълът се измори първи, ала не забави приятелите си. Клюнестото изчадие го вдигна на раменете си и продължиха.