Р. Салваторе - Изгнание

Белвар реши да заобиколи пазачите — подскочи първо към ръба на металните перила, после се спусна петнайсет фута надолу, към пода на последното ниво.

Когато посегна към оръжията си, към Дризт се изстреляха вълни от зашеметяваща ментална енергия. Съзнанието на ловеца, обаче, беше твърде примитивно за тази така сложна форма на мисловна атака, и мрачният елф успя да й устои. С едно светкавично движение Дризт измъкна един ятаган от ножницата си, завъртя се и замахна. Острието се спусна надолу и разцепи меката глава на крадеца на мисли.

Ловецът знаеше, че чудовището е вече мъртво, но извади ятагана си и отново, без особена причина, го заби в полуразрязаната глава на падащия илитид.

С двата ятагана в ръце, елфът хукна напред. От едното му острие капеше кръв, а другото копнееше да се потопи в още. Може би Дризт, или поне онази част от мрачния елф, която все още беше Дризт До’Урден, трябваше да потърси някакъв изход от тази стая, но ловецът жадуваше за още кръв. Той искаше да си отмъсти на мозъка, който го бе поробил.

Един вик спаси елфът, извади го от криволичещите дълбини на слепия, инстинктивен гняв:

— Дризт! — изкрещя Белвар и закуцука към приятеля си. — Помогни ми, мрачни елфе! Изкълчих си глезена при падането!

В този момент всякаква мисъл за отмъщение изчезна от съзнанието на Дризт До’Урден и той се спусна към приятеля си.

Ръка за ръка, двамата излязоха от кръглата стая. Малко по-късно Гуенивар, цялата хлъзгава и покрита със слуз и съсирена кръв, изскочи от централния мозък и се присъедини към тях.

— Изведи ни оттук — Дризт помоли пантерата и тя с охота поведе другарите си.

Тримата се заспускаха по криволичещите, грубо издълбани каменни коридори.

— Не са ги правили свиърфнебли — бързо отбеляза Белвар и смигна на приятеля си.

— Нима? Точно те са ги правили — остроумно отвърна Дризт и също намигна. — Е, под влиянието на крадците на мисли, разбира се — побърза да добави той.

— В никакъв случай! — отрече Белвар. — Това не може да е работа на един свиърфнебъл, дори и да е с размътен мозък! — въпреки че беше опасно, гномът не издържа, засмя се гърлено и със смеха си зарази и Дризт.

Навсякъде, където минеха, от всички странични коридори, долитаха звуци от борба. Изострените сетива на Гуенивар ги водеха по най-сигурния път, макар че пантерата не знаеше къде се намира изходът от замъка. И все пак, каквото и да ги очакваше занапред беше по-добро от кошмарите, които оставяха зад гърба си.

Малко след като Гуенивар пресече един кръстопът и тръгна напред, един залутан крадец на мисли изскочи на пътя им. Съществото се бе разминало с пантерата, и съзря само двамата подкрепящи се приятели. Дризт остави гнома и се спусна през глава срещу противника си, в очакване на атаките му.

Но когато не се случи нищо, елфът се изправи на крака, погледна към илитида и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Крадецът на мисли лежеше проснат по очи върху камъка, а на гърба му удобно се бе настанила Гуенивар.

Дризт се приближи до пантерата, която съвсем небрежно довърши злокобното си начинание и Белвар скоро се присъедини към тях.

— Гняв, мрачни елфе — отбеляза свиърфнебълът.

Дризт го погледна с любопитство.

— Мисля, че гневът отблъсква техните атаки — обясни Белвар. — Един от тях ме нападна горе на стълбите, но аз бях толкова ядосан, че дори не го забелязах. Може би се лъжа, но…

— Не — прекъсна го елфът, припомнил си колко малко бе засегнат самият той, макар че не беше далеч от илитида, когато бе посегнал да си вземе ятаганите. Тогава беше обсебен от другата си същност, от онази тъмна, маниакална негова страна, от която така отчаяно се опитваше да избяга — менталната атака на илитида изобщо не бе засегнала ловеца. — Въобще не се лъжеш — увери приятеля си Дризт. — Гневът може да ги победи или поне да забави ефекта на атаките им.

— Тогава, да се разгневим! — изръмжа Белвар и даде знак на Гуенивар да тръгва.

Дризт отново подхвана приятеля си под рамото и кимна в съгласие с предложението му. Мрачният елф обаче осъзнаваше, че слепият гняв, за който говореше Белвар, не можеше да се предизвика умишлено. Инстинктивният страх и яростта може би сразяваха илитидите, но от собствения си опит с раздвоената си същност Дризт знаеше, че тези емоции се пораждат единствено от отчаяние и паника.

Тримата приятели минаха през още няколко коридора, през една огромна празна стая и накрая се спуснаха по един тунел. Куцащият гном забавяше придвижването им и те скоро дочуха тежки стъпки, приближаващи се отзад.