Р. Салваторе - Изгнание

Ала вродената жестокост на Гуенивар не позволи подобна психоатака. Пантерата копаеше бясно, потънала сред шуртящата слуз.

Крещейки от гняв, Дризт тичаше като обезумял по пътеката и се опитваше по някакъв начин да се добере до неканената пантера. Мрачният елф усещаше страданието на любимия си господар и се замоли някой, който и да е, да направи нещо, за да му помогне. Другите роби скачаха и плачеха, крадците на мисли се щураха объркани наоколо, но Гуенивар вече бе в центъра на огромната ганглиева маса и оръжията на илитидите не можеха да я засегнат.

След малко Дризт спря да скача и да крещи. Той се запита кой е и къде се намира, и каква, в името на Деветте бездни, бе тази отвратителна буца пред очите му. Огледа се наоколо и видя същото объркано изражение в очите на няколко джуджета, един мрачен елф, два гоблина и едно високо, обезобразено страшилище. Илитидите все още се лутаха наоколо — търсеха удобен ъгъл, от който да нападнат най-голямата заплаха — пантерата, и не обърнаха внимание на обърканите роби. Изведнъж Гуенивар се показа иззад гънките на мозъка. В един момент пантерата се покачи върху една от тях, в следващия отново се гмурна сред слузта и съсирената кръв. Няколко илитида изстреляха вълните си от мисловна енергия към целта, но вече беше прекалено късно — котката бе толкова бърза, че фуниите от мисловна енергия не можеха да я застигнат, но погледът на Дризт успя да я зърне, макар и за частица от секундата.

— Гуенивар! — извика елфът и множество спомени и мисли нахлуха в съзнанието му. Последното, което си спомняше, бе как се издига нагоре сред сталактитите в някакъв разрушен коридор и не е сам — сред каменните образувания се криеха някакви зловещи фигури.

Наблизо премина един илитид, но той беше твърде погълнат от случващото се с мозъка, за да забележи, че елфът вече не е роб. Дризт нямаше други оръжия, освен тялото си, но гневът му бе толкова силен, че това дори не го притесни. Той скочи във въздуха зад нищо неподозиращото чудовище и кракът му се вряза в октоподската глава на илитида. Крадецът на мисли се строполи сред жилавите гънки на мозъка и се претърколи няколко пъти, преди да спре окончателно.

Всички роби в стаята осъзнаха, че са свободни. Дуергарите веднага се скупчиха заедно, пометоха два илитида, започнаха да ги налагат с юмруци и да ги тъпчат яростно с тежките си ботуши.

— Фиуу! — дочу се отстрани.

Дризт се обърна и видя как другият мрачен елф се олюля, зашеметен от атаката. Един крадец на мисли се спусна към клетото създание и го сграбчи в здрава хватка. Четири пипала се плъзнаха по лицето на обречения мрачен елф, впиха се в кожата му и задълбаха към мозъка му.

Дризт се втурна да помогне на сънародника си, но втори илитид застана на пътя му и се прицели. Мрачният елф се хвърли встрани, когато прозвуча нова атака. Фиуу! Той хукна да бяга в отчаяно желание да увеличи разстоянието между себе си и илитида, ала нов писък на елфа го накара да спре за момент и да погледне през рамо.

Гротескни, изпъкнали черти прорязваха лицето на сънародника му — гледка, изпълнена с повече страдание, отколкото Дризт някога бе виждал. Главата на илитида се тресеше, а пипалата му, дълбоко впити под кожата на елфа, изсмукваха мозъка му, пулсираха и се издуваха. Обреченото създание изкрещя за последен път и се отпусна безжизнено в хватката на илитида, а чудовището довърши ужасяващото си пиршество.

Обезобразеното страшилище несъзнателно спаси Дризт от подобна участ. Високото седем фута същество притича между Дризт и преследващия го крадец на мисли точно в мига, в който илитидът отново атакува. Вълната от ментална енергия зашемети страшилището само за момент, но и той беше достатъчен на илитида да се приближи. Крадецът на мисли посегна, за да сграбчи беззащитната си, както мислеше, жертва, но страшилището замахна с огромната си ръка и запрати преследвача върху камъка.

Още илитиди се спуснаха към балконите, издадени над кръглата стая. Дризт не знаеше къде са приятелите му, нито как би могъл да се измъкне, ала изведнъж забеляза една врата до пътеката и тя изглеждаше като единственото му спасение. Мрачният елф се спусна към нея и тъкмо да я достигне, когато вратата се отвори с трясък.

Дризт налетя на причакващия го илитид.

Ако вътре в каменния замък цареше врява и безпорядък, то извън него бе настанал истински хаос. Вече нямаше роби, които да нападат Закнафейн. Нараняването на централния мозък ги бе освободило от влиянието на крадците на мисли и сега гоблините, сивите джуджета и всички останали бяха загрижени единствено за собственото си бягство. Онези, които бяха най-близо до изходите на пещерата бързо излязоха, другите се щураха насам-натам, опитвайки се да избегнат непрекъснатите атаки на илитидите.