Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Вместо да продължи атаката си, той за миг свали оръжие. Както и очакваше, чудовището изрева и замахна за страховит удар. Много преди вражеското острие да го достигне, Елбраян приклекна и се претърколи под него, после рязко се изправи, целейки се във вече набелязаната пролука.

Безпогрешен както винаги, елфическият меч потъна в тялото на великана. Елбраян пристъпи напред, не само за да забие острието до дръжка, но и за да не даде възможност на неприятеля си да нанесе удар. Злото същество протегна свободната си ръка към него, ала силата бързо го напускаше. Младият мъж завъртя оръжието в дълбоката рана, после го издърпа, оставяйки агонизиращото чудовище да рухне на земята.

Последният от четиримата великани побърза да заеме мястото на другаря си, размахвайки огромна факла вместо оръжие.

В това време, вкопчена в схватка с третия звяр, Пони тъкмо се канеше да използва друг от камъните, които имаше, когато чу приглушените стонове на Брадуордън — кентавърът очевидно понасяше тежки удари.

— Авелин! — извика тя и хвърли камъка, който държеше, назад — в ръцете на монаха, сигурна беше, че той щеше да свърши много по-добра работа.

Авелин вече бе извадил друг камък, но когато усети нещо да го удря по гърба и видя какво му дава Пони, прекъсна подхванатата магия и побърза да вдигне магнетита от земята.

— Ам’че да! — провикна се той възторжено. — Това ще боли, и още как!

— Какво чакаш тогава! — възкликна Брадуордън и простена, когато усети тежка тояга да се стоварва върху левия му хълбок, докато той се мъчеше да отбива меча на другия си противник, което обаче невинаги му се удаваше — доказателство бе грозната рана, от която и в този момент шуртеше кръв.

Авелин призова магията на камъка и той полетя, по-бърз от най-бързата стрела и по-смъртоносен от най-тежкия снаряд. Заби се право в гърдите на великана с меча и като го повдигна от земята, запрати го назад, върху последния от другарите му. Напълно зашеметени, двете чудовища се сгромолясаха на земята.

Брадуордън рязко се обърна и докато великанът със сопата още се съвземаше от изненадата си, го изрита с все сила, събаряйки и него в мелето.

— Напред! — извика Авелин и Елбраян, напълно съгласен с него, направи крачка назад, за да избегне размаханата факла на противника си, след което се втурна към последните две чудовища, забивайки меча си в противника на Пони, докато минаваше покрай него.

Свирепото създание се обърна, за да се защити от този нов враг, при което получи жесток удар от младата жена. Още по-пагубна се оказа стоварилата се в лицето му факла — в желанието си да достигне отдалечаващия се човек, другарят му бе улучил него.

Пони се хвърли напред и заби меча си дълбоко в тялото на противника си, призовавайки за втори път магията на графита. Макар и не толкова мощен както първия (силите й бяха започнали да се изчерпват), последвалият взрив разтърси великана от глава до пети и го повали на земята.

Миг по-късно коридорът пред Пони сякаш изригна — поредната целеститова канонада на Авелин, която заслепи и здравата опърли двете чудовища.

Вниманието на младата жена обаче бе привлечено от странните, неконтролируеми движения на Елбраяновия противник. Недоумението й бързо отстъпи място на мрачно задоволство, когато факлата се изплъзна от пръстите на гнусното създание и тупна на земята, а то самото бавно политна напред, изнизвайки се от окървавеното острие на Буря.

Виждайки, че от четиримата им противници само един все още се държи на крака, Авелин се долепи до стената на тунела и нареди на Брадуордън да отиде при Пони и Елбраян. Уверен в способността на монаха да се справи, кентавърът го послуша и се нахвърли върху последното от другите четири чудовища.

В това време единственият оцелял от противниците на Авелин и Брадуордън най-сетне успя да се измъкне изпод телата на другарите си и, виждайки пред себе си само един (при това явно невъоръжен) противник, се втурна към него, вдигнал тежка сопа над главата си.

Авелин изчака до последната възможна секунда, после отключи магията на малахита.

Изведнъж огромното създание се олюля, краката му с мъка докосваха пода. Станал внезапно лек като перце, той не можеше да направи и най-простото движение, без то да предизвика двойно по-силно противодействие от безтегловното му тяло. И така, когато глупавото създание замахна за страховит удар, тежката тояга го повлече след себе си и го повдигна от земята. Колкото по-отчаяно великанът се мъчеше да нанесе удар на противника си, толкова повече утежняваше собственото си положение и не след дълго вече се носеше във въздуха, премятайки се през глава. В мига, в който чудовището прелетя над падналите си другари, Авелин се втурна натам и извади безценния магнетитов къс от гърдите на един от труповете.