Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Минаха покрай няколко странични прохода, водени от Авелин, който се опитваше да не изпуска демона от поглед, готов да го посрещне, без капка страх, в случай че чудовището ги причакаше зад някой ъгъл.

Изкачиха някакви стълби, после се спуснаха по стръмния, тесен коридор, който започваше от другата им страна, докато най-сетне не се озоваха в дълъг, равен тунел, в чийто край видяха демона. По-бързият и подвижен Елбраян се опита да заобиколи Авелин и да се хвърли напред, той обаче беше прекалено погълнат от онова, което правеше, за да го забележи.

Монахът бе потънал напълно в глъбините на слънчевия камък, ала дори да не успееше отново да призове магията му, твърдо бе решен да се изправи срещу дактила, та дори да трябваше да се бие с голи ръце!

Коридорът се разширяваше плавно, досущ като горната половина на пясъчен часовник, и завършваше със стена, в която бе вдълбан висок свод. Отвъд него се простираше огромна стая, в която, осветени от оранжевото сияние на разтопена лава, се виждаха дебели колони.

Това бе тронната зала, разбра Авелин, съсредоточието на мощта и магията на демона-дактил. Този мисъл вля нови сили във вените му и той се втурна към портата, без страх от капани и от онова, което го очакваше от другата й страна. Макар и малко по-предпазлив, Елбраян го следваше почти по петите.

Седнал на обсидиановия си трон, демонът бе готов да ги посрещне. В мига, в който Авелин прекрачи прага на залата, в нея се изви вятър, който го блъсна в гърдите и затръшна масивните бронзови двери.

Елбраян също усети силния повей, видя и вратите, които неудържимо се затваряха, и се хвърли напред, протегнал десница, за да спре тежките крила.

Те обаче се захлопнаха върху нея, премазвайки плътта и трошейки костите. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на пазителя, натискът все повече се усилваше, заплашвайки да откъсне ръката му.

Брадуордън избута Пони встрани и се хвърли върху портата, ала дори неговата страховита сила успя да я помръдне съвсем малко, колкото Елбраян да освободи ръката си и да политне назад, зашеметен от болка. Кентавърът го улови, преди да е паднал, и направи няколко крачки назад. Бронзовите двери се затвориха със злокобен грохот, оставяйки Авелин сам с демона-дактил.

Или поне така си мислеше монахът. Бестесбулзибар бе насочил цялото си внимание към вратата, удържайки я с магията си срещу мощните атаки на упорития кентавър. Миг по-късно Авелин видя какво всъщност му е подготвило скверното създание — силен, хрущящ звук изпълни стаята и масивните каменни колони внезапно се размърдаха.

Монахът побърза да вдигне Буря от земята, макар отлично да знаеше, че не го бива кой знае колко с меча. Усети силата на камъка, вграден в дръжката на оръжието, ала това бе магия, предназначена, както смяташе той, да укрепи острието, и не можеше да му бъде от особена полза.

Двете най-близки колони разпериха ръце, строшиха каменните окови, които сковаваха краката им и пристъпиха напред. Надавайки неволен писък, Авелин отскочи встрани и вдигна меча, който внезапно му се стори смешно малък пред лицето на огромните чудовища. Те обаче бяха тръгнали не към него, а към вратата.

Монахът затаи дъх от ужас, че великаните ще съборят портата и ще се нахвърлят върху другарите му. За негово облекчение не се случи нищо такова, тъкмо напротив — двете чудовища затиснаха вратата със солидните си туловища, правейки всяко нахлуване отвън практически невъзможно. Това, че двама от противниците му като че ли нямаше да вземат участие в битката, не вдъхна кой знае какъв кураж на Авелин — все пак оставаха още осемнадесет обсидианови колони, които бързо се пробуждаха за живот, а и дактилът, подсигурил входа на тронната си зала, бе свободен да се разправи с едничкия проникнал в нея неприятел.

Зла усмивка разкриви устните на демона и гръмовният му глас огласи стаята:

— Унищожете го! — нареди той на слугите си и каменните чудовища до едно се насочиха към монаха, с изключение на двамината, които удържаха вратата.

Авелин не ги изпускаше от поглед, уверен, че ще съумее да ги задържи далеч от себе си — в крайна сметка, тромавите създания бяха доста по-бавни от него. Именно това се канеше да направи — да не им позволи да се приближат прекалено много, поне докато не успее да измисли каква магия да отприщи срещу демона. За негова изненада, Бестесбулзибар скочи от трона си и като прекоси високия подиум, се гмурна в магмената река и изчезна.

Монахът изръмжа от безсилен гняв и за миг се поколеба дали да не се обгради със защитата на серпентина и да последва дактила. Преди да реши каквото и да било обаче, установи, че има много по-належащ проблем — две от чудовищата се намираха опасно близо и вече протягаха огромните си ръце към него. Първата му мисъл бе да използва слънчевия камък, ала тъй като не бе сигурен, че той се е възстановил от усилието в коридора, предпочете да прибегне до графита. Мощна разклонена мълния изскочи от върха на камъка и двамата великани политнаха назад, а по телата им плъзнаха дълбоки пукнатини.