Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Преди да изтича след отдалечаващото се безтегловно чудовище, монахът хвърли поглед назад, към приятелите си, които тъкмо довършваха последния от другите четирима великани. Спокоен, че Елбраян и останалите са на безопасно разстояние, той се обгърна със защитен серпентинов щит и извади мощния рубин.

Пазителят потръпна при вида на дълбоката рана, която зееше върху тялото на Брадуордън и бързо изпиваше силите му.

— Имаме нужда от хематита — рече Пони и се обърна, за да провери къде е Авелин.

— Защо не опиташ с това? — предложи Елбраян и й подаде другата превръзка, която носеше около ръката си, онази, за която лейди Даселронд бе казала, че е напоена с лековит мехлем.

Пони веднага се залови за работа, а той изтича напред, но и двамата замръзнаха на местата си и едва се задържаха на крака, когато мощен взрив разтърси тунела.

Няколко секунди по-късно видяха Авелин да идва към тях, а последният великан, почернял и обгорен, още се рееше във въздуха далеч зад него.

— Да вървим — рече монахът, когато се приближи достатъчно, и въпреки изтощението, двамата му приятели кимнаха — чакаше ги още много работа.

Пони хвърли тревожен поглед към Брадуордън, ала кентавърът й се усмихна широко — мехлемът на Туел’алфарите вече си казваше думата.

Коридорът рязко завиваше на около десетина метра пред тях и именно натам ги поведе Авелин сега. Не бяха направили повече от няколко крачки, когато Елбраян изскочи иззад ъгъла, зад който се бе скрил малко по-рано. Използвайки устрема си и опората на стената, той се претърколи през глава и скочи на крака само на метър-два от другарите си, които с любопитство се взираха зад него и нажежените камъни, които бързо изстиваха на пода.

— Огромен червен човек! — обясни младият мъж. — С черни, прилепови…

— Не е човек — прекъсна го Авелин, осъзнал внезапно какво ги очаква от другата страна, осъзнал, че часът на срещата му с демона-дактил най-сетне бе ударил.

Вълна от клокочеща магма се изсипа иззад ъгъла и нажежи въздуха до червено. Четиримата приятели бяха принудени да отскочат назад, ала лавата, същинска кипяща река, продължаваше да шурти. Елбраян, Пони и Брадуордън се впуснаха да бягат, Авелин обаче остана на мястото си и с помощта на серпентина издигна магическа стена насред коридора.

Гъстата магма все така се лееше иззад ъгъла и всеки миг щеше да достигне потъналия в молитва монах. Усетила, че Авелин не е до нея, Пони се обърна назад и изпищя, дори се накани да изтича при него, ала Елбраян я спря.

Вярата на монаха бе подложена на върховно изпитание, докато магменият поток бързо прииждаше към него. Наистина, веднъж серпентинът му бе помогнал да оцелее в самото сърце на огромно огнено кълбо, ала дали щеше да има същата сила и срещу лавата на демона-дактил? А дори да надвиеше огъня, щеше ли да удържи на напора на връхлитащата магма?

Потопил се изцяло в магията на камъка и в своите молитви, Авелин нямаше време за подобни въпроси. А кипналата река вече бе само на няколко метра от него.

Авелин не усещаше горещина, не чувстваше давещия лъх на магмената река. В мига, в който първата вълна докосна серпентиновия щит, тя се втвърди, а прииждащите зад нея талази я заливаха и също изстиваха, щом достигнеха невидимата бариера.

Това обаче, осъзна Авелин начаса, щеше да доведе до нова пречка — много скоро купчината от лава щеше да стане прекалено висока, за да могат те да минат от другата й страна. Решително, уповавайки се на магията, която го защитаваше, той пристъпи напред, а с него се премести и серпентиновият щит.

Виждайки, че приятелят им е надвил атаката на демона, Елбраян и останалите побързаха да се върнат обратно. Стиснал Ястребокрилия в ръка, младият мъж застана до Авелин и така, рамо до рамо, двамата пристъпиха зад ъгъла.

Прекалено изненадан от появата на дръзките натрапници, които дори магмените талази не бяха успели да спрат, Бестесбулзибар за миг не знаеше как да реагира.

После в гърдите му се заби стрелата на пазителя и го извади от моментното вцепенение. Демонът отвори уста и изплю огромна струя вряща лава, толкова мощна, че макар серпентиновият щит да я угаси, дори той не можа да убие напора й и Авелин и Елбраян политнаха назад. Младият мъж бързо се съвзе и като скочи на крака, отново опъна тетивата на Ястребокрилия.

Демонът изрева, повече от ярост, отколкото от болка — стрелите на пазителя можеха само да го раздразнят, но не и да го наранят сериозно.