Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Въпреки отличния развой на събитията, демонът-дактил неспокойно крачеше около обсидиановия си трон. Беше почувствал съвсем ясно мощното магическо нахлуване, знаеше и че с Куинтал е свършено.

Повече нямаше да подценява натрапниците, осмелили се да проникнат в самото сърце на владенията му. А ако някой от тях успееше да се справи и с последната защита…

Звярът присви очи и се усмихна зловещо — с каква наслада собственоръчно щеше да довърши дръзките нашественици. При цялата разруха, която слугите му сееха по света, при всичката болка и страдание, които войните му оставяха след себе си, Бестесбулзибар не бе взел почти никакво участие в забавленията, като се изключеха разбира се, неколцината бунтовници и некадърници, от които му се бе наложило да прочисти редиците на армията си.

Жаден за кръв, демонът-дактил искрено се надяваше поне един-двама от неканените гости да се доберат до тронната зала.

— Стойте настрани от решетката — нареди Авелин и посегна към торбичката си.

Елбраян обаче имаше друга идея:

— Не — спря го той. — Магията ще вдигне прекалено много шум. Има и друг начин.

И като свали раницата от гърба си, извади червеникавия гел, който елфите му бяха дали, същият, с който Бели’мар Джуравиел бе намазал папратовото стъбло, така че той да може да го пререже. А като знаеше колко здрав бе лъкът, направен от същото това стъбло, Елбраян предположи, че гелът би могъл да надвие дори метала.

Избра си средната пречка и я намаза в единия край, близо до ниския таван, после издърпа Буря и се качи на гърба на Брадуордън, за да може да нанесе удара си напряко. Надявайки се, че инстинктът не го е подвел и че няма да повреди великолепното си оръжие, той замахна с все сила, стиснал дръжката на меча с две ръце.

Буря с лекота сряза металната пречка и със силен звън се удари в следващата. Елбраян скочи на земята и доближи острието до очите си, въздъхвайки с облекчение, когато не видя и най-малката драскотина.

Брадуордън се пресегна и изви счупената пречка настрани, проправяйки път, ако не за себе си, то поне за останалите.

— Отлична работа! — зарадва се Пони.

— Биваше си го — съгласи се и кентавърът. — Ама хич не си и мислете, че ще мога да се промъкна през таз’ жалка дупка!

Елбраян му смигна развеселено:

— Имам още гел — успокои ги той и много скоро още една пречка бе прерязана и извита настрани.

И така, приятелите продължиха напред, убедени, че са на прав път — решетката можеше да означава единствено, че се доближават до бърлогата на демона.

Коридорът сякаш нямаше край. Понякога се разширяваше дотолкова, че четиримата спокойно можеха да се движат един до друг, друг път се стесняваше така, че се налагаше Пони и Елбраян да застанат начело, следвани от Авелин, а едрият кентавър завършваше малката процесия. Минаха покрай няколко странични прохода, ала този, по който вървяха, им се струваше най-добър — най-гладък, най-прав и със сигурност най-широк — затова и продължиха по него. Авелин внимателно контролираше сиянието на диаманта, като го закриваше с шепи така, че лъчите му да осветяват само малка част от пътя, докато той самият използваше хризоберила, за да вижда далеч напред.

Ето защо именно монахът пръв забеляза огромните силуети, които се показаха от един страничен тунел далеч зад тях.

— Имаме си компания — прошепна той, ала още не бе довършил, когато иззад един завой на трийсетина крачки пред Елбраян заблещука издайническият светлик на запалена факла.

Пазителят се огледа на всички страни и отведе малкия си отряд до най-тясното място, до което можеше да се добере. Щом ще се бият, нека поне да бъде някъде, където враговете им можеха да се приближат само по двама от всяка страна.

Светлинката се показа иззад завоя, миг по-късно зад гърба им също припламна факла и сега приятелите съвсем ясно видяха с кого си имат работа — великани, по четирима отпред и отзад, облечени в същите метални доспехи, като онези, които ги бяха нападнали в планината.

Този път обаче положението им беше доста по-различно — ако се намираха на открито, на всеки от тях щяха да се паднат по двама противника, което си бе равносилно на почти сигурна смърт. Ала в тесните тунели на Айда, чудовищата можеха да се приближат единствено двама по двама.

— Пони и аз ще се заемем с тези отпред — каза Елбраян.

— А аз — с тези отзад — заяви Брадуордън и с мъка завъртя солидното си туловище.

— Няма да си сам — увери го Авелин и като се приближи до него толкова, колкото собственото му възедро тяло позволяваше, извади от една по-малка торбичка шепа дребни бледосини целестини.