Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Тунтун, която имаше чувството, че ще бъде разкъсана на две, прекрасно разбираше, че приятелите й не могат да изтеглят и нея, и тежкия Куинтал. Свободната й ръка, онази, в която държеше камата, се стрелна нагоре, а погледът й срещна сияйните очи на Елбраян.

— Не! — умолително прошепна младият мъж през свито гърло и поклати глава.

Тунтун го прободе в китката и миг по-късно двамата с Куинтал вече летяха в пропастта. Упоритият монах не я пусна дори сега, твърдо решен да повлече в гибелта и нея, обреклата го на смърт. Тя се опита да се отскубне от ръката му, опита се да използва камата си…

Елбраян и Пони извърнаха очи, неспособни да понесат гледката на давещата се в горещата магма Тунтун.

Останаха да лежат на пътеката още дълго, докато серните изпарения не започнаха да ги надвиват.

— Трябва да продължим — проговори най-сетне младият мъж.

— Заради нея! — съгласи се Пони.

Двамата прескочиха дупката и с облекчение установиха, че страничният проход, който бяха забелязали в стената, не е задънен.

Отново запалиха факлата и се втурнаха напред, доволни, че най-сетне могат да оставят зловонните пари и цялото ужасяващо място зад себе си. Не бяха вървели кой знае колко дълго, когато се заковаха на място, виждайки някаква светлинка да блещука пред тях. Елбраян отчаяно погледна към факлата в ръката си — ако той виждаше далечното сияние…

Изведнъж светлината се усили и се насочи право към двамата приятели, които трябваше да затулят очите си, за да се предпазят от заслепяващия лъч.

В съзнанието им нахлуха образи на отвратителни чудовища… образи, които се разбиха на хиляди късчета миг по-късно, прогонени от добре познат вик: — Ам’че да!

Силна радост обзе Авелин и Брадуордън при вида на двамата им приятели, ала сълзите, стичащи се по бузите на Пони и влагата в очите на Елбраян, бързо изтриха усмивките от лицата им.

— Тунтун — обясни пазителят глухо. — Притече ни се на помощ и ми спаси живота с цената на своя собствен.

— Може би не е мъртва — рече Авелин и посегна към кесийката, в която държеше магическите камъни. — Може би хематитът…

— Падна в лавата — мрачно поклати глава Елбраян.

— Смело момиче до самия си край — отбеляза Брадуордън. — Такива са си Туел’алфарите, в цяла Корона няма други кат’ тях.

За миг всички замълчаха, сякаш за да не осквернят възхвалата на кентавъра, после той продължи:

— Ами Полсън и дребосъка?

— Не мисля, че са се спасили — отвърна Елбраян.

— А защо не се върна да ги потърсиш? — попита Брадуордън и тримата му другари го изгледаха стъписано.

Как можеше да обвинява Пони и Елбраян за нещо такова… ако разбира се, думите му бяха обвинение!

— Целта ни беше да се доберем до Айда, мисията ни — да помогнем на Авелин да се пребори с демона-дактил — твърдо заяви младият мъж и още докато говореше, разбра каква е целта на хитрия кентавър.

Напомняйки им по този начин за истинската цел, довела ги тук, той им помагаше да погледнат на смъртта на Тунтун от друг ъгъл. Да, тя си бе отишла, ала саможертвата й бе спасила жизненоважната им мисия от провал.

Окуражени от тази мисъл, четиримата приятели поеха напред, проправяйки си път през криволичещите коридори, в търсене на знак, който да им подскаже кой път ще ги отведе до демона. Проходите непрекъснато се разклоняваха и те трябваше да избират накъде да тръгнат, без нищо, което да ги води, освен собствените им предположения за това къде се намират те и къде би могъл да бъде дактилът.

И тогава, при поредния кръстопът, Авелин внезапно спря и протегна ръка, за да попречи на Елбраян да свие наляво.

— Надясно — настоя монахът.

Младият мъж го изгледа изпитателно, усетил по тона му, че това е само сляпа догадка:

— Какво знаеш?

Авелин нямаше отговор на този въпрос, ала бе сигурен, че не се заблуждава — съвсем ясно усещаше носещата се във въздуха магия. Какъвто и да бе източникът й, монахът бе уверен, че е прав и без да се колебае нито за миг, пое надясно.

Другарите му го последваха и не след дълго надеждите им се оправдаха — пред тях, препречвайки тунела от пода до тавана, се издигаше тежка решетка.

На юг всичко вървеше отлично. Войските му, водени от Майер Дек и Кос-косио Бегулн, с всеки изминал ден се приближаваха до Палмарис, докато на север Уба Банрок и неговите паури бяха прекосили цял Алпинадор и бяха достигнали брега, където се бяха обединили с огромната флота от Хулиантес и вече се носеха на юг, към Залива на Корона.