Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Бяха оставили почти половината от пътеката зад гърба си, когато вървящата напред Пони зърна в края й нещо, което я изпълни с надежда — тъмен отвор в стената. Страничен проход, който потъваше в планината и се отдалечаваше от това отвратително място. Зарадвана, тя се забърза и дори не забеляза пукнатината в краката си.

Прекрачи я, все така без да я вижда, и изведнъж усети как камъкът под нея поддава.

Изпищя ужасено, но Елбраян я улови и я издърпа обратно. Не можаха обаче да запазят равновесие и паднаха един върху друг на пътеката. Младият мъж пропълзя до ръба на терасата и се загледа в откъсналия се близо триметров каменен блок, който полетя надолу и беззвучно цопна в гъстата магма.

Разтреперана от глава до пети, Пони си наложи да диша бавно и дълбоко, за да се успокои. Успя да си възвърне самообладанието, ала усети, че й прилошава — при падането елфическата маска се бе разместила и сега серните изпарения си казваха думата. Младата жена се претърколи до ръба на пътеката, смъкна плата още по-ниско и повърна.

— Трябва да се върнем — рече Елбраян и сложи ръка на рамото й.

— Пътят надолу е по-кратък, отколкото нагоре — решително заяви Пони и отново повърна, после се изправи, изплакна лицето и устата си с вода от кожената си манерка и решително надяна елфическата маска.

— Прекалено широка е — не искаше да отстъпи пазителят и кимна към зейналата в пътеката дупка.

— Нищо и никаква работа! — самоуверено заяви младата жена и като се засили, с лекота скочи от другата страна.

Елбраян дълго се взира в нея, възхищавайки се на непоколебимостта й, като в същото време искрено се тревожеше доколко изборът й бе разумен и дали не бе предизвикан от желанието й да се докаже. В крайна сметка, нямаха никаква представа дали проходът в стената изобщо води някъде, а наложеше ли им се да се върнат, близо триметровият скок със сигурност щеше да бъде още по-труден отдолу — нагоре.

— Нищо и никаква работа — повтори Пони и Елбраян неволно се усмихна — та нали отиваха да се преборят с демон, нима тогава можеше да я кори, че проявява безразсъдство!

Внезапно очите на младата жена се разшириха и пазителят видя, че тя се кани да изкрещи.

Рязко се обърна, изваждайки Буря от ножницата, ала се оказа, че опасността не идва отзад, а отстрани, от самата стена. Скалата потрепери и той отскочи и се хвърли на земята. Недоумяващ, Елбраян погледна назад и за миг не можа да повярва на очите си.

Куинтал излезе от стената.

Пазителят зае защитна поза и вдигна Буря пред себе си, готов да се отбранява, макар да не знаеше какво да мисли за каменния човек, който крачеше към него, обсидианово копие на някогашния брат Правда.

Не че беше особено трудно да се разбере какви са намеренията му. Каменното чудовище хвърли бърз поглед към Пони, после насочи цялото си внимание към Елбраян, а черните му пръсти, изпъстрени с кървавочервени жилки, се свиваха и разпускаха заплашително.

— Мислиш ли, че и този път ще победиш, Нощна птицо? — попита слугата на демона, а стържещият му глас, досущ като търкане на камък в камък, раздра въздуха.

— Какво си ти? — с мъка си пое дъх Елбраян. — С какво мъчение си бил наказан?

— Мъчение? — изсмя се Куинтал. — Та аз съм свободен, смъртни безумецо, и ще живея вечно, а ти — ти си обречен!

С тези думи каменното чудовище се нахвърли отгоре му. Мечът на младия мъж го одраска, ала то сякаш не усети. Елбраян отстъпи крачка назад, после се втурна насреща му. С жален стон Буря отскочи от лицето му, като този път успя да нанесе по-сериозен удар — по коравата кожа на Куинтал плъзна дълга резка, от която потече тънка яркооранжева струйка.

Тя обаче изстина и се втвърди почти мигновено, а дори и да го беше заболяло, монахът с нищо не го показа. Вместо това сам се хвърли в атака и замахна за широк страничен удар отляво.

Елбраян се наведе и избегна тежката му ръка в последния момент, после се дръпна назад и неволно потрепери, когато чу мощния тътен, с който юмрукът на Куинтал се стовари върху яката стена. А когато видя напуканата и димяща скала там, където пестникът на монаха я бе ударил, уважението на пазителя към противника му още повече нарасна.

— Защо не избягаш и не ми оставиш жената? — подразни го каменният човек. — Изобщо няма да ми е трудно да се добера до нея.

Елбраян неволно погледна към Пони и с ужас видя, че тя се кани да скочи обратно при него.

— Стой там! — изкрещя той. — Аз ще дойда при теб!

— Никога няма да минеш покрай мен — зарече се Куинтал и за да подсили думите си, отново стовари юмрук върху скалата…