Р. Салваторе - Пробуждането на демона

… като по този начин остави в защитата си пролука, от която пазителят не можеше да не се възползва. Бърз като котка, той се хвърли напред и този път Буря потъна дълбоко в чудовищното тяло и магмените му вътрешности.

Куинтал изрева и се опита да нанесе поредица от удари на дръзкия си неприятел; той обаче светкавично издърпа меча си обратно (доволен, че вярното оръжие бе оцеляло при досега с очевидно врелите вътрешности на чудовището), с лекота отби атаката на противника си и дори успя да нанесе още един удар, този път в лицето му.

Ала през това време грозната рана на корема на Куинтал вече се бе затворила, а движенията му бяха станали по-премерени и много по-опасни.

Пони крещеше нещо, ала Елбраян почти не я чуваше — единственото, което го интересуваше в този миг, бе да открие начин да нарани ужасяващия враг, чието тяло се възстановяваше за миг дори от най-дълбоките рани.

Изходът като че ли беше очевиден и младият мъж действа мълниеносно. Хвърли се напред и нанесе поредния бърз, жилещ удар, след което се завъртя, сякаш се канеше да заобиколи противника си отляво, откъм външната страна на терасата.

Подчинявайки се сляпо на инстинкта си, Елбраян се хвърли на едно коляно и чу как тежката ръка на Куинтал просвистява над главата му — удар, който със сигурност би го съборил от тясната пътечка! Миг по-късно вече се бе обърнал и се бе втурнал на другата страна, насочвайки се към неголямата пролука между монаха и стената.

Противникът му обаче реагира светкавично и протегна ръка, за да му пресече пътя. В действителност Елбраян изобщо не бе възнамерявал да минава оттам — вместо това се закова на сантиметри от каменния си враг и като се облегна на стената за опора, се опита да го изтласка от пътеката.

Невъобразимо тежък, Куинтал дори не помръдна и злостният му смях огласи тунелите.

Изведнъж Елбраян усети силен натиск, усети и изгарящата горещина, излъчвана от онези части от тялото на монаха, които не бяха напълно втвърдени. Опита да се измъкне от страховитата хватка, ала натискът само още повече се увеличи. До ушите му достигна ужасеният писък, откъснал се от устата на Пони, ала той като че ли идваше от много, много далеч.

Внезапно въздухът над главата му се раздвижи, а каменният човек изкрещя и охлаби хватката си.

Елбраян побърза да се възползва от предоставилата му се възможност и отскочи назад, после се обърна и видя Куинтал да притиска длани към кървавочервените си очи, от които сега се процеждаха капки гореща магма. Загадката стана още по-необяснима, когато младият мъж забеляза тънко, ала очевидно здраво въже, опънато от лявата му страна и минаващо както покрай него, така и покрай противника му. Едно бързо подръпване му показа, че въжето е вързано някъде наблизо.

Време за търсене на отговори нямаше, тъй като очите на Куинтал, също както и предишните рани, вече бяха заздравели. И отново синкавото сияние на Буря озари полумрака, а върху тялото на каменния човек, насред водопад от искри, се посипаха удар след удар.

Въпреки че оръжието на пазителя не представляваше истинска заплаха за него, Куинтал реагира инстинктивно и вдигна ръце, за да се предпази, използвайки тактиката, на която го бяха учили в манастира в един друг, отдавна отминал живот.

А Елбраян нито за миг не отслабваше силата на атаката си. По каменното тяло плъзваха нови и нови пукнатини и за миг младият мъж си позволи да се надява, че противникът му просто ще се пръсне на парчета.

— Завържи го ей там! — рече Тунтун и като подхвърли на слисаната Пони края на здравото елфическо въже, й показа голям, не особено стабилен скален къс на няколко метра надолу по пътеката. — По-бързо!

Без да разбира какво е намислила Тунтун, младата жена се втурна да изпълни нарежданията й — и най-отчаяният план бе по-добър от нищо, а тя наистина нямаше никаква идея какво да стори. Докато завързваше въжето около скалата, почувства напрежението в другия му край и тъй като знаеше, че той се намира някъде от вътрешната страна на каменния човек, започна да се досеща какво си е наумила Тунтун.

В това време елфическата девойка вече летеше към двамата сражаващи се противници, а магмата от очите на Куинтал още се стичаше по камите й.

Когато Тунтун връхлетя, Елбраян продължаваше яростната си атака, сипейки удар след удар върху ръцете на противника си, като от време на време успяваше да намери пролука в защитата му и да стовари меча си върху тялото и дори върху главата му. Не знаеше обаче още колко ще издържи така и разбираше, че ако съвсем скоро не успее да го рани сериозно, Куинтал ще се съвземе и ще отвърне на атаката му.