Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Виж, монахът… монахът притежаваше мощ, която немалко го тревожеше.

Скверното създание протегна ръце напред и от разперените му пръсти, досущ отвратителни черни пипала, се стрелнаха пращящи от електричество мълнии. Всичко стана прекалено бързо, за да успее Авелин да реагира — магията на демона обви него и Елбраян в болезнена прегръдка, която ги разтърси от глава до пети, а после ги запрати в стената. Замаяни и с дрехи, от които се вдигаше гъст дим, двамата приятели бяха принудени да отстъпят зад ъгъла, повличайки последвалите ги Пони и Брадуордън със себе си.

Авелин трескаво разрови торбичката с камъните, ала Пони го изпревари. Графитната мълния, която тя отключи, се удари в стената и, отскачайки под съвършено премерен ъгъл, полетя към демона от другата страна на завоя. Разлютеният рев на чудовището красноречиво говореше, че младата жена се е прицелила добре, миг по-късно обаче се разнесе силно пращене, последвано от нов взрив, който повали Пони и Авелин на земята. Елбраян се задържа на крака, само защото здраво се бе хванал за тежкия кентавър.

— Да бягаме! — разнесе се гласът на Брадуордън.

— Дръж! — извика Пони на Авелин и му подхвърли графита — камъкът безспорно щеше да свърши много по-добра работа в неговите ръце.

— Напред! — рече монахът, след като улови графита и помогна на младата жена да се изправи.

Поспря само за миг, осъзнавайки, че в ръцете си държи какви ли не камъни, но не и онзи, от който се нуждаеше в този момент. Без да му мисли много, подаде малахита и светещия диамант на Пони и отново тръгна към завоя.

— Пред нас има само мрак — решително заяви Авелин, — мрак, който единствено ние можем да разсеем, затова — напред!

И като бръкна в кесията си, извади още един камък, същия, с чиято помощ в битка с един паурийски генерал, бе надвил магията на демона.

Потъвайки в глъбините на слънчевия камък, той издигна висока стена пред себе си и своите другари и пристъпи напред, а светлината, която идваше от ръката на следващата го Пони, му вдъхваше увереност.

В мига, в който ги видя да се показват иззад ъгъла, демонът отприщи нова мълния, тя обаче се стопи обезсилена, още щом достигна защитата на слънчевия камък.

— Ам’че да! — изрева Авелин възторжено и приятелите му се втурнаха след него, изпълнени с нова надежда.

Бестесбулзибар не знаеше какво да мисли, никога през безчислените години на живота си не бе виждал толкова могъща антимагия. Насочвайки цялото си внимание и цялата си омраза към монаха и камъка, който той стискаше в протегнатата си ръка, и без да забелязва останалите трима натрапници, без да усеща стрелите, които продължаваха да се сипят отгоре му, демонът призова всичката си магическа енергия.

Бяха само на трийсетина крачки от него.

Двайсет — още една стрела изсвистя във въздуха и отскочи от челото му.

Десет — монахът очевидно нямаше никакво намерение да отстъпва, а мъжът до него окачи лъка си на рамо и извади меч… елфически меч!

Писъкът на дактила огласи недрата на Айда и едва не оглуши четиримата приятели. С цялото си същество Бестесбулзибар усещаше силата, заключена в елфическото острие… острие толкова подобно на онова, което Динониел бе забил в сърцето му, че последното, което искаше сега, бе да си има вземане-даване с него. Затова отприщи струя най-чиста магическа енергия и я запрати към ръката на Авелин.

Зеленият лъч спря на сантиметри от монаха и увисна там, задържайки го на място, но и сам неспособен да продължи напред. Водопад от ослепителни, пращящи искри изпълни въздуха и накара Елбраян да затули очи.

Авелин изкрещя, изкрещя и дактилът, хвърляйки насреща му цялата си страховита мощ.

Зеленият лъч обви ръката на монаха и слънчевият камък запулсира с гневна светлина. Останаха така в продължение на един безкраен миг — волята на монаха срещу пъклената сила на демона.

Слънчевият камък погълна магията на дактила и угаси зеления лъч, ала радостта на Авелин не трая дълго — при цялото си могъщество, магическият камък не беше в състояние да задържи в сърцето си толкова огромна енергия и я изхвърли обратно, изпълвайки въздуха с гъст зелен дим и запращайки Елбраян и Авелин назад.

Никой от четиримата не пострада, ала няколкото мига, които им трябваха, за да се съвземат, дадоха на демона достатъчно време да избяга.

— Как ли пък не! — изрева Авелин и се спусна след бързо отдалечаващия се звяр.

Миг по-късно Елбраян също беше на крака и се втурна след приятеля си, следван по петите от Пони и Брадуордън.