Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Ала макар и доволни, задето бяха избегнали надвисналата над главите им гибел, тримата приятели отлично разбираха в колко тежко положение се намират. Пони знаеше, че с помощта на малахита би могла да се изкачи обратно до мястото, от което бяха паднали, но без въже, с каквото не разполагаха, щеше да й е невъзможно да издърпа другите двама при себе си.

— Е, все по някой път трябва да поемем — заяви Брадуордън и посочи тунела, който извеждаше от сталагмитеното поле и се губеше в лабиринта от проходи, лъкатушещи в недрата на Айда.

И така, те поеха напред. Кентавърът застана начело, стиснал сопата си в ръка, докато Пони му осветяваше пътя с диаманта и в същото време подкрепяше Елбраян. Много скоро установиха, че коридорите тук образуват плетеница не по-малко сложна от тази на по-горните нива, освен това повечето от тях вместо да се изкачват нагоре, се спускаха към още по-мрачни дълбини.

— Все по някой път… — не спираше да повтаря Брадуордън, ала на Пони и Елбраян им се струваше, че той се мъчи да убеди колкото тях, толкова и себе си.

Авелин повече не можеше да я удържа. Алената мълния на демона го блъсна в гърдите и го изтласка до ръба на подиума. Един от каменните великани в миг се надвеси над него, вдигнал ръка за удар, който щеше да го размаже на място.

Монахът изкрещя, уверен, че е настъпил сетният му час, ужасен, че се е провалил и демонът-дактил ще възтържествува.

Ала каменното чудовище изскърца оглушително, протегнатата му ръка се долепи обратно до тялото, краката му се сковаха и само за миг то отново се превърна в безжизнена колона, която се олюля и политна напред.

Авелин се претърколи встрани и тя се сгромоляса върху подиума с трясък.

— Той е мой! — извика демонът, разярен, че някой се бе опитал да му отнеме удоволствието да му измъкне тази най-жадувана плячка.

Останалите великани побързаха да се отдалечат и застанаха край вратата, правейки всяко бягство невъзможно.

Ала Авелин и не мислеше да бяга. Макар и с усилие, той коленичи, а после се изправи пред скверния си враг. С очи, в които се четеше уважение към достойния съперник, ала в които нямаше и следа от страх, Бестесбулзибар пристъпи към него.

Кой знае, помисли си Авелин, може би не с магия трябваше да надвие демона. Ами да, нали мечът на Елбраян, страховитото елфическо оръжие, беше тук, в краката му. Може би трябваше да премери не магическите, а физическите си сили с Бестесбулзибар, да противопостави своето тяло и умения срещу тези на демона-дактил.

С едно мълниеносно движение монахът вдигна Буря от земята и се хвърли напред.

Пропусна — противникът му с лекота избегна удара му, а после го блъсна с едното си крило и го запрати в другия край на подиума.

— Не те бива с меча — отбеляза чудовището и Авелин нямаше как да не се съгласи.

Въпреки това отново се изправи и пристъпи към демона, този път не толкова бързо и с по-добре премерени движения.

Бестесбулзибар бавно започна да обикаля около него.

Авелин вдигна ръка и запрати шепа целеститови късчета в лицето му, а когато те изригнаха, се втурна напред, повярвал, че ще намери пролука в защитата на демона.

Само че Бестесбулзибар вече го нямаше, изчезнал сред валма гъст дим. Авелин се закова на място и се поколеба за частица от секундата, преди рязко да се обърне.

Прекалено късно. Застанал зад него, демонът-дактил го удари с тежкото си крило, много преди Буря да се доближи до тялото му.

Монахът отново се изправи на крака и с препъване направи крачка към ръба на подиума. И този път Бестесбулзибар беше прекалено бърз и му отряза пътя.

Авелин нямаше план нито за битка, нито за бягство. Пристъпи напред и размаха Буря, повече за да държи демона настрани, отколкото защото се надяваше да го надвие по този начин.

Ала търпението на чудовището се бе изчерпало и то се нахвърли върху противника си, твърдо решено веднъж завинаги да приключи с него.

Елфическият меч се стрелна към сърцето на звяра, ала въпреки тренировките в манастира, Авелин не можеше да се мери с Теранен Динониел. Демонът се завъртя на една страна, така че острието само го одраска, после пристъпи напред с намерението да се възползва от пролуката в защитата на противника си и да го довърши.

Авелин обаче мислеше бързо и с все сила стовари юмрука си в гърдите му.

Преди да успее да се зарадва обаче, почувства как чудовището обвива пръсти около гърлото му и го повдига от земята. Опита се да го удари с Буря, ала Бестесбулзибар отлично познаваше силата на елфическите оръжия и нямаше никакво намерение да допуска опасния меч близо до себе си.