Р. Салваторе - Пробуждането на демона

— Безумецо! — изрева демонът и стегна хватката си около врата на монаха, сякаш се канеше да го прекърши като сламка. — Нима наистина вярваш, че можеш да ме нараниш? Да нараниш мен, Бестесбулзибар, позналия безброй хилядолетия и врагове, десетки пъти, по-достойни от теб!

— Аз няма да се преклоня пред теб! — борейки се за въздух рече Авелин.

— Да се преклониш? — повтори Бестесбулзибар. — Кажи ми, че съм красив!

Изуменият поглед на монаха обходи ъгловатото му лице, огнените очи, острите бели зъби. И все пак, нещо в лъскавата кожа на чудовището, нещо в силните, издялани черти изведнъж му се стори толкова красиво, че Авелин почувства как го обзема непреодолимо желание да се преклони пред него и да признае великолепието му.

Ала не, тръсна глава той, това бе лъжа, изкушение, което целеше да го унижи и подчини на волята на демона.

— Няма да се преклоня пред теб! — гордо заяви той.

Разгневен, Бестесбулзибар го запрати в другия край на подиума и той се свлече на земята. Погледът му се замъгли, а в главата му нещо сякаш избухна. Опита се да стане, но не можа и отново рухна на земята, борейки се с мрака, който се опитваше да го погълне.

Понечи да извади слънчевия камък и да удави всичката магия в стаята, така, както бе сторил в коридора. Ала нима това щеше да му помогне? Та могъщият демон можеше да го убие с голи ръце!

Чудовището бавно се приближаваше към него.

Авелин затвори очи, а мислите му полетяха назад, към далечния Пиманиникуит и онези няколко часа, в които се бе почувствал по-близо до своя Бог откогато и да било. Отново видя благословения остров и водите, които го миеха, видя и горкия Тагрейн, който отчаяно тичаше към него, молейки за помощ…

… видя го как пада на земята, а после и себе си, коленичил до мъртвото тяло, обзет от ужас, който бързо бе отстъпил място на любопитство…

Авелин бръкна в другата си кесия, и извади огромния аметист, който пулсираше от енергията, заключена в глъбините му.

Демонът се поколеба, вперил поглед във внезапно засиялия камък.

— Какво е това?

Всъщност Авелин и сам не знаеше отговора на този въпрос. Захвърлил и болка, и страх, той се изправи на крака и се облегна на стената зад себе си.

Бестесбулзибар изръмжа и пристъпи към него.

Следвайки инстинкта си, с надеждата, че сам Бог му нашепва какво да прави, монахът хвърли аметиста във въздуха, а после и той, и демонът застинаха на местата си, когато камъкът не падна обратно, а се задържа над главите им, потръпвайки от магията, която го изпълваше.

Подчинявайки се на същия неосъзнат инстинкт, Авелин сграбчи Буря с две ръце и замахна в мига, в който чудовището посегна към аметиста.

Страховитото елфическо острие посече огромния камък и той се пръсна на безброй прашинки.

Бестесбулзибар премести слисан поглед от онова, което бе останало от аметиста, към монаха, сякаш искаше да попита какво става и отново Авелин нямаше отговор.

От вътрешността на облака прах, в който се бе превърнал гигантският камък, се разнесе ниско бръмчене, почти като ръмженето на разгневен хищник; едновременно с това, досущ като вълничка, зародила се в сърцето на езеро, от глъбините му се надигна пурпурен кръг, който бързо се разстилаше във всички посоки — мина през Авелин и Бестесбулзибар и продължи да се разширява, докато не се блъсна в каменните стени и не тръгна обратно, пресичайки сам себе си.

Удвоен, утроен, пурпурният пръстен бързо набираше мощ.

— Какво направи? — изкрещя демонът.

Въпреки че главата му се пръскаше от болка, Авелин стисна слънчевия камък и се опита да призове магията му, макар и сам да осъзнаваше колко слаба би била защитата му, сравнена с невижданата сила на аметиста.

Зловещото бръмчене изпълни стаята, толкова оглушително, че удави дори писъците на демона-дактил, който с ужас наблюдаваше как каменните му слуги се превръщат в прах, разгромени от мощните вибрации на преплитащите се пурпурни обръчи.

Бестесбулзибар се обърна към Авелин, а в очите му гореше смъртоносен пламък.

Подиумът се разлюля, дебела струя пара изригна през зейналата на пода дупка.

— Безумецо! — диво изкрещя демонът. — Безумецо! Какво направи?

— Не аз! — тихо отвърна монахът, макар че чудовището не можеше да го чуе. — Не аз!

Защото Авелин Десбрис вече знаеше какво трябва да стори, знаеше какво го очаква и бе готов да посрещне съдбата си.

Без капка страх, той окачи кесията си около дръжката на Буря, задържайки само слънчевия камък. В този миг внезапно осъзна, че онова, което бе сметнал за камък, чиято единствена цел е да укрепи острието на меча, всъщност е вид слънчев камък, който би могъл да се използва. Е, за него вече беше прекалено късно, така че той здраво улови оръжието и с все сила го метна над главата си.