Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Младата жена часове наред броди из криволичещите тунели, водена единствено от сиянието на диаманта, сияние, което бързо чезнеше, колкото по-силно я завладяваше изтощението. Нерядко се натъкваше на коридори, превърнали се в реки от лава; в други въздухът тегнеше от гъсти серни изпарения, трети пък завършваха с дебела каменна стена или дълбока пропаст, която тя нямаше как да преодолее.

Елбраян се опитваше да не изостава, мъчеше се да не й бъде в тежест, ала болката бе прекалено свирепа, а той — твърде немощен. На няколко пъти я помоли да го остави, ала тя не искаше и да чува за подобно нещо. Вместо това Пони приложи левитационната магия на малахита върху тялото му, правейки го по този начин много по-леко.

Най-сетне, когато и последните искрици надежда бяха на път да отстъпят място на черно отчаяние, когато силите й достигнаха предела си, младата жена почувства хладен полъх да погалва лицето й, нежната милувка на истински вятър, а не жаркия дъх на вряща лава.

Цялото й същество се съсредоточи върху едва доловимия повей. Светлинката на диаманта отдавна бе угаснала почти напълно, малахитът също бе престанал да действа и Пони с мъка се влачеше напред, водена единствено от желязната си воля и от примамливия повик на далечния ветрец. Мракът и умората я надвиха и тя падна на колене, ала продължи напред — пълзеше на четири крака, дърпайки изпадналия в безсъзнание Елбраян след себе си. Едва когато изтощението я повали на земята и тя се претърколи по гръб, изнурена до краен предел; едва когато видя забуленото от дим небе да тъмнее над нея, едва тогава разбра, че вече не е в недрата на скверната планина.

Миг преди да потъне в прегръдката на целителен сън, частица от нощното небе се проясни и засия, огряна от една, две, три звезди.

— Авелин, Брадуордън и Тунтун — промълви Пони и потъна в обятията на пълната забрава.

Елбраян се събуди пръв. Утрото още не бе настъпило, а небето бе все така забулено от гъсти облаци дим. Опита се да си спомни какво се бе случило, после всичко се върна в съзнанието му и той дълго стоя така, свел глава, борейки се с обзелото го отчаяние.

Най-ужасното от всичко бе, че дори не знаеше какво е станало с Авелин, макар да подозираше, че той е мъртъв. Ами демонът-дактил? Дали планината го бе погребала или бе успял да отлети преди тя да рухне?

Тази мисъл накара Елбраян да вдигне очи към небето, сякаш очакваше звярът да връхлети отгоре му, размахал прилепови крила.

Вместо това видя нещо да проблясва на почернелия връх на Айда.

Сива и някак приглушена, зората току-що бе започнала да се сипва, когато Пони се събуди, а меката, бяла светлинка все така искреше далеч над тях. Без да си кажат нищо, двамата събраха вещите си и като се подкрепяха един друг, поеха по стръмните пътечки, водещи до върха. Едва когато се съмна напълно (макар утрото да си остана мътно и безрадостно, помрачавано от огромния облак дим, който тегнеше във въздуха), осъзнаха колко страховита бе разрухата, сполетяла планината и долината в подножието й.

Никой не бе оцелял, осъзнаха те извън всякакво съмнение. Никой не би могъл да оцелее. Дърветата по опожарените склонове бяха оголели, без листа и с прекършени клони. Като мъртви цепеници, посивели от плътен слой пепел, те се възправяха в бледото утро, безмълвни и неподвижни, и само от време на време вятърът подхващаше сивата прах и я разнасяше навред, нарушавайки с жалната си песен призрачната тишина, която тегнеше наоколо.

Пони и Елбраян също мълчаха, прекалено поразени от опустошението, разкрило се пред очите им. Газейки в гъстата пепел, която понякога им стигаше чак до коленете, двамата си пробиваха път към върха, с надеждата да открият поне част от отговорите, които търсеха.

Най-сетне достигнаха върха на планината — сега плосък и сив като всичко наоколо, с изключение на мекото сияние, което проблясваше сред пепелта. Тръгнаха към източника на светлината, ала едва когато от него ги деляха само десетина крачки, разбраха какво представлява той, и тогава спряха, обзети от внезапна нерешителност.

Ръка — ръката на Авелин! — се белееше там, здраво стиснала Буря, около чиято дръжка беше окачена претъпкана торба.

Елбраян се хвърли напред, тласкан от отчаяната надежда, че приятелят му може да е още жив, че по някакъв начин магиите са успели да го предпазят дори от ужасяващата разруха, сполетяла планината.

Щом се приближи още малко обаче, трябваше да прогони тази мисъл — не от мека пепел, а от корава пръст стърчеше ръката на Авелин, посивяла и съсухрена, сякаш могъщата експлозия бе изцедила от нея и последната капчица кръв.