Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Една от стените на залата се срути, магмените реки рукнаха още по-яростно, посипвайки огнени пръски из цялата стая.

Демонът изпищя и запрати мощна черна мълния срещу монаха, той обаче вече бе призовал силата на слънчевия камък и магията на Бестесбулзибар бе удавена, много преди да достигне целта си.

Скверното създание разпери крила и се издигна във въздуха, отчаяно търсейки изход, а когато не откри такъв, се нахвърли върху Авелин, решен да го накара да си плати, да измъчва, да убива.

Така и не можа да стигне до него — оглушителният тътен го повали на земята, надви сетивата му, изпи силата му. Унизен, Бестесбулзибар запълзя по пода — колкото се може по-надалеч от монаха, който се молеше, гордо изправен, облян от божествена светлина. Победен от Авелин Десбрис, демонът-дактил пълзеше към магмените реки.

Стотиците пурпурни пръстени се сляха в средата на стаята.

Айда, древната планина, експлодира.

Далеч в недрата на планината, мощният взрив запрати тримата приятели във въздуха. Елбраян се блъсна в стената на тунела, при което счупената му ръка пое цялата сила на удара. Нечовешка болка плъзна по тялото му и въпреки смелостта и желязната си воля, той не успя да избяга от лапите на безсъзнанието.

Макар и зашеметена, Пони продължаваше да стиска диаманта в десницата си, ала дори магическата светлина не можеше да се пребори с вдигналите се валма прах и скални отломки. Стискайки зъби, младата жена се изправи на крака, докато целият тунел се тресеше неудържимо. Някак си успя да се добере до Елбраян, повдигна го и го подпря на стената, после го прегърна здраво — ако смъртта наистина бе неизбежна, нека поне я посрещнеха заедно.

Дали бяха минали часове, или само няколко минути, тя не знаеше, ала ето че грохотът спря, а земята под краката й се успокои.

Облекчението на Пони трая съвсем кратко — докато не видя Брадуордън. От тях тримата, кентавърът несъмнено бе пострадал най-тежко. Притиснат до стената на коридора, с тяло, извито силно назад и ръце, разперени встрани, той придържаше най-огромния скален къс, който Пони някога бе виждала или си бе представяла. С голи ръце, самоотверженият Брадуордън удържаше цялата планина!

Младата жена внимателно пусна Елбраян и се втурна към кентавъра, викайки името му през сълзи. Докато тичаше, извади малахита с намерението да повдигне скалата и да освободи приятеля си от непосилния товар.

Не можа дори да я помръдне. Самият Авелин, да бе имал десетократно по-голям малахитен къс, пак не би успял да я помести. В този миг, за изненада на Пони, се появи Елбраян. Макар едва да се държеше на крака, той вклини Ястребокрилия между стената и скалата, в отчаян опит да облекчи поне донякъде товара на Брадуордън.

— Ах, момчето ми — изпъшка обреченият кентавър. — Хич и не се опитвай! Здравата ме е приклещила и няма да ме пусне жив!

Елбраян залитна и се облегна на стената, полузаслепен от болка и отчаяние.

— Брадуордън! — безпомощно простена Пони. — О, приятелю, ако не беше ти, цялата планина щеше да се стовари отгоре ни!

— И тя наистина ще се стовари, ако не се махнете оттук! — отвърна кентавърът. — Бягайте! Бягайте навън!

Ужасеното изражение на Пони бе единственият отговор, който приятелят й щеше да получи.

— Вървете! — изкрещя Брадуордън и усилието му коства няколко сантиметра — скалният блок се смъкна още по-ниско, притискайки още по-жестоко бездруго изкривеното му тяло. — Вървете — повтори кентавърът вече по-спокойно. — Не можете да преместите проклетата планина! Не оставяйте смъртта ми да иде нахалост! Умолявам ви!

Пони се обърна към Елбраян, ала той не можеше да й помогне — пелената на безсъзнанието отново се бе спуснала над него. Младата жена се взря в очите на кентавъра, ужасена от избора, пред който бе изправена. Та как можеше да го изостави? Как можеше да си тръгне и да го остави да умре?

И все пак, той искаше точно това, единственото му желание бе те да се спасят и Пони го виждаше съвсем ясно в спокойния му, дори ведър поглед. Представи си как би постъпила тя на негово място и разбра, че би сторила абсолютно същото.

Взела решение, младата жена направи крачка напред и го целуна по бузата:

— Приятелю! — прошепна тя.

— Винаги! — отвърна кентавърът, после добави твърдо: — А сега върви. Дължите ми го!

Пони кимна. Това бе най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да направи, ала тя не се поколеба нито за миг. Изправи Елбраян на крака, провря ръка под рамото му и си тръгна, без да се обръща назад. Едва бяха оставили прохода зад гърба си, когато чуха скалата да се размества отново, а после до ушите им достигна примиреният стон на прекършения кентавър.