Р. Салваторе - Духът на демона

— Моят избор е Джуравиел — спокойно каза пазителят.

Пони забеляза изражението на лицето на младежа и разбра, че Елбраян още повече е наранил самолюбието и гордостта му.

— Можеш ли да летиш по върховете на дърветата, когато хрътките надушат следите ти? — попита рязко Елбраян, преди Роджър да успее да възрази.

Роджър прехапа долната си устна — всички помислиха, че ще се нахвърли върху Елбраян. Той обаче само тропна с крак и понечи да си тръгне.

— Спри! — извика Пони и с това изненада и тримата. Тя бе започнала да разбира Роджър и макар че го харесваше, осъзнаваше, че е по-горд, отколкото е полезно за него.

Роджър рязко се завъртя, ококорен от гняв.

Пони взе един скъпоценен камък, скри го в ръката си така, че да не се вижда, и пристъпи към него.

— Това, което чу, бе лична работа — обясни тя.

— Сега благоволяваш да ми заповядваш ли? — попита Роджър. — Да не си моя кралица? Искаш ли да коленича пред теб?

— Дори на твоята възраст би трябвало да си достатъчно умен, за да различиш приятел от враг — скара му се Пони. Искаше да продължи и да разкрие на Роджър проблемите в техните взаимоотношения, но осъзна, че за да се научат, такива уроци трябва наистина да се преживеят.

— И все пак виждам, че по някаква причина си решил, че ние не сме ти приятели. Така да бъде.

Жената бръкна в още една торбичка и Роджър отстъпи назад. Не достатъчно обаче, тъй като ръката на Пони се издигна внезапно и бързо начерта с някакъв жълт бурен кръстче върху челото му. След това вдигна ръката със скъпоценния камък пред него и започна да изговаря нещо като древно заклинание.

— Какво ми направи? — попита трескаво Роджър, като почти падна по гръб, докато отстъпваше.

— Нищо, освен ако не ни предадеш — спокойно отвърна Пони.

Лицето на Роджър се сбърчи от объркване.

— Не ви дължа нищо — каза той.

— Нито аз — отговори остро Пони, — така че сме квит. Ала подслушвайки ни, ти дочу неща, които не те засягат, и затова си длъжен да ги забравиш.

Роджър нямаше отговор, само поклати глава.

— Или най-малкото да останеш дискретен по този въпрос — продължи Пони. — Но в случай, че не можеш, последиците ще бъдат изключително неприятни.

— За какво говориш? — попита Роджър и когато Пони се усмихна злокобно, той се обърна към Елбраян и настоя:

— Какво ми е направила?

Елбраян наистина не знаеше, затова само сви рамене.

— Кажи ми! — извика Роджър в лицето на Пони.

Елбраян притвори очи, когато Роджър посегна към нея, очакваше любимата му да повали малкия глупак в несвяст. Ала Роджър се спря навреме и застана пред Пони с безсилно стиснати юмруци.

— Проклех те — тихо каза Пони, — ала проклятието действа само условно.

— Какво имаш предвид? — попита той, а в гласа му освен яд, се долавяше и страх.

— Имам предвид, че докато се държиш, както е редно, и си мълчиш за нещата, които не бива да знаеш, нищо лошо няма да ти се случи — спокойно обясни тя. Но след миг изражението й внезапно се промени, стана мрачно и гробовно и тя приближи страховита и ужасна към нисичкия младеж.

— Ала ако ни предадеш — каза тя с такъв глас, че косъмчетата по тила на Елбраян се изправиха, а Роджър потръпна, — магията, която произнесох, ще стопи мозъка в главата ти тъй, че той ще изтече през ушите.

Очите на Роджър се разшириха. Той не разбираше много от магия, но това, което бе видял, беше достатъчно впечатляващо, за да реши, че жената е способна да изпълни заканата си. Той се препъна назад и побягна.

— Пони! — скара й се Елбраян. — Как можа да направиш такова…

— Нищо не съм направила, само го докоснах с едно жълтурче по челото — отвърна тя. — Правила съм го и на теб, търках лютиче в брадичката ти, когато си играехме като деца.

— Но тогава… — Елбраян спря и се захили, донякъде изненадан от спътницата си.

— Това беше ли нужно наистина? — сухо запита Бели’мар Джуравиел.

Пони кимна.

— Щеше да ни предаде на останалите — обясни тя, — а не искам да става обществено достояние фактът, че ние двамата сме престъпници в очите на Абеликанската църква.

— А толкова ли е ужасна нашата тайна? — намеси се Елбраян. — Научих се преди много време да се доверявам на тези хора.

— Като на Тол Юганик ли? — отвърна Пони, имаше предвид човека, който бе предал нея, Елбраян и хората в Дъндалис преди пътешествието към Аида.

Елбраян не знаеше как да отговори, но Пони разбра, че цинизмът й е обидил нейния любим, затова добави:

— Аз също вярвам на Белстър, Томас и останалите — призна тя, — ала Роджър щеше да разкаже тази история само за да се похвали пред останалите и се опасявам, че това щеше да ни представи в неблагоприятна светлина. И кой знае какви истории щяха да се разпространят, когато хората стигнат в Палмарис?