Р. Салваторе - Духът на демона

И затова бе напълно изненадан, когато един човек му препречи пътя. Той отскочи назад, стреснат, сетне видя усмихнатото лице на брат Браумин.

— Брат Делман е добре — рече му младият монах. — Вярват, че ще оцелее и отново ще може да ходи, макар и не така лесно.

Отец Йойона не мигна, изражението му си остана гневно.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Браумин.

— Защо това трябва да ме интересува? — излая Йойона, преди да обмисли отговора си. Наум той се укори веднага, като видя в неочаквано острия си отговор това колко ядовит и неконтролируем е станал.

Бе сбъркал жестоко в гнева си и бе притиснал Маркварт прекомерно.

А иначе, разбира се, че го бе грижа за брат Делман! Разбира се, че бе щастлив, задето честният младеж се оправя. И, разбира се, не искаше да излива гнева си върху брат Браумин Херде, на практика най-добрия приятел. Той видя обидата и изненадата, изписали се на лицето на Браумин и понечи да се извини.

Но бързо преглътна думите, защото в ума му се оформи друг образ, този на брат Браумин, лежащ безжизнен в дървен ковчег. Това разтърси стареца така, както би се притеснил баща за своето дете.

— Братко Браумин, предполагаш твърде много — продължи вместо това Йойона с глас все така остър и висок.

Браумин се огледа, опасяваше се, че може да бъде чут, тъй като наистина по дългия коридор имаше още монаси, макар и никой в близост.

— Брат Делман се е ранил лошо — продължи Йойона, — както разказаха, от глупост. Е, братко Браумин, хората умират. Това е истината за нашето съществуване, от която никой не е избягал. Ако брат Делман бе загинал… това е животът. И по-хубави хора са си отивали от тоя свят.

— Що за глупости са това? — осмели се тихо да попита брат Браумин.

— Глупостите за твоята важност — излая в отговор Йойона, — глупостите за това, че един човек може да направи нещо, нещо истинско, за да промени хода на историята — отецът изсумтя и махна с ръка. Брат Браумин се протегна да го хване, ала Йойона грубо отблъсна ръката му.

— Живей си живота, братко Браумин — скара му се Йойона, — намери смисъл за себе си и си намери кътче в тъй големия и враждебен свят!

Йойона се устреми надолу по коридора, оставяйки бедния Браумин Херде да гледа след него озадачен и огорчен.

Йойона също бе огорчен. По време на своята малка реч той почти се бе предал на отчаянието. Ала всичко това бе с благородна цел, напомни си той, намирайки вътрешна хармония и освобождавайки се от голяма част от гнева си. Бе се скарал на Браумин публично и на висок глас, понеже го обичаше, понеже искаше да го държи настрана от себе си и да бъде далеч по пътя си заедно с отец Де Унеро, преди Браумин да разбере, че го няма.

Така бе най-безопасно, знаеше Йойона, предвид отвратителното настроение и нарастващата параноя на Маркварт. Браумин трябваше да се сниши за известно време, може би за дълго. Предвид „инцидента“, случил се на брат Делман, пътят, по който Йойона бе тласнал Браумин със своите приказки за Авелин и грешките на Църквата и посещението на светия гроб на Авелин, внезапно му се стори ужасно егоистичен.

Измъчван от собствената си съвест, той бе имал нужда от подкрепата на Браумин и в отчаянието си бе въвлякъл и него в малката война.

Нейните евентуални последствия за младия монах искрено тревожеха Йойона. Маркварт бе спечелил, така изглеждаше, а той самият бе пълен глупак, през цялото време, щом бе смятал, че може да победи толкова могъщ противник.

Мракът на отчаянието отново го обгърна. Той се почувства слаб и болен, изпълнен със същата слабост, която го бе измъчвала по пътя към Урсал, а силата и решителността му да се бори за правдата изчезнаха.

Зачуди се дори дали ще доживее да стигне портите на Сейнт Прешъс.

Грубото отношение на отец Йойона остави брат Браумин объркан и самотен в дългия коридор. Какво бе станало, че да обърне стария отец така? Очите на Браумин се разшириха и той се усъмни дали наистина е говорил с отец Йойона или, може би, с Маркварт или дори Франсис, обладали тялото на възрастния човек.

Успокои се, щом отхвърли идеята. Обладаването бе нещо много трудно, дори ако жертвата никога не бе обучавана в употребата на камъните. След като Йойона можеше да използва камъка на душата, и то добре, той определено знаеше как да манипулира духа си така, че да предотврати подобно нахлуване в себе си.

Но тогава какво бе станало? Защо след всички тези дни на приятелство отецът го бе заговорил така грубо и с толкова яд? Защо на практика бе отрекъл всичко, което двамата се опитваха да постигнат, което считаха, че Авелин би защитил?