Р. Салваторе - Духът на демона

— Пораснал е — отбеляза Бели’мар Джуравиел.

Пони и Елбраян се съгласиха с това. Те също бяха разстроени от раздялата си с Роджър. Пони слезе от Симфония и отиде до Сивия камък; пазителят взе юздите на Симфония и двамата отведоха конете до малкия им бивак.

Събраха припасите, от които имаха нужда и потеглиха на юг.

Джуравиел се уви с наметало, за да скрие крилете и оръжията си, придавайки си вид на малко момче и седна зад Пони на Сивия камък.

След това те тръгнаха към Палмарис, през северната порта, тъй като след оттеглянето на чудовищата градът бе станал по-отворен и те не вярваха, че ще бъдат отпратени на входа.

Не разговаряха много, докато минаваха през северните предградия, покрай къщите, повечето от които празни, ала имаше и такива, в които семействата се бяха върнали. Те видяха Роджър далеч пред себе си на няколко пъти, ала решиха, че е най-добре да го оставят сам. Предвид това, че той бе близък с барон Билдебург, бе добре да не привличат излишно внимание, пресичайки портите с него.

Затова по съвет на Джуравиел те пренощуваха извън града, изчакаха един ден, за да може всяка мисъл за Роджър Локлес да се изпари от умовете на градските стражи.

И все пак бяха притихнали, а Елбраян изглеждаше особено тъжен.

— Дали наистина е Брадуордън? — попита го Пони, докато вечеряха със зайците, които Джуравиел бе застрелял.

Пазителят кимна.

— Помня го от дните в Дъндалис, преди да се върнеш — призна той. — Или дори отпреди това, когато с теб бяхме на северната могила и чакахме бащите ни да се върнат от лов и чухме песента на Горския дух.

Пони се усмихна, припомняйки си тези отдавна минали невинни времена. Тя разбра, че не само меланхолията натъжава Елбраян и като че усети вината, която лъхаше от всяка негова дума.

Джуравиел, седнал малко встрани от тях, също я усети и бързо се намеси в разговора.

— Мислехте, че е мъртъв — отбеляза елфът.

Пони и Елбраян го погледнаха.

— Глупаво е да упреквате себе си — продължи Джуравиел. — Планината се срути отгоре му. Какво трябваше да направите, да копаете с голи ръце? Особено ти, Нощна птицо, та нали едната ти ръка беше счупена.

— Разбира се, че не се упрекваме — възрази Пони, ала думите й прозвучаха неуверено дори в нейните уши.

— Разбира се, че се упреквате! — отвърна Джуравиел и избухна в смях. — Такива сте си вие хората — и прекалено често сте прави, за съжаление. Ала не и този път, не и вие двамата. Направихте каквото можахте, храбро, смело. Дори когато чухте вестта, се съмнявахте, че става дума за Брадуордън.

— Доказателствата бяха сигурни — отбеляза Елбраян.

— Както и тези, че кентавърът е мъртъв — отвърна му Джуравиел. Има нещо, което вие двамата не разбирате — че наистина някаква сила е задържала Брадуордън жив или го е върнала от мъртвите. Така ли е?

Елбраян се обърна към Пони, сетне и двамата погледнаха Джуравиел и кимнаха.

— Това би трябвало да ви оневини — разсъди елфът, хващайки ги в логически капан. — Ако сте били толкова сигурни, че Брадуордън е мъртъв, как може да бъдете обвинявани от другите или себе си, че сте го оставили на това отвратително място?

— И това е вярно — призна Елбраян, като успя дори да се усмихне, щастлив, че мъдростта на Туел’алфар и този път е на негова страна.

— Тогава не мислете за минали неща — рече Джуравиел, — а за това, което предстои. Ако наистина Брадуордън е жив, сега той има нужда от вас. И когато приключите и той е свободен, светът ще е много по-добро място.

— И ще се върнем в Дъндалис с него — намеси се Пони. — И всички деца на онези, които се върнат да построят наново този град, ще знаят за вълшебната песен на Горския дух.

Сега вече бяха спокойни. Завършиха вечерята си и разговаряха за дните, в които този тъмен път ще е отдавна изминат, за плановете си, когато в Хонс-де-Беер отново има мир, Гористите земи — върнати на хората, а Църквата — на верния път.

Заспаха рано, решени да преминат портите призори и както Елбраян, така и Пони спаха дълбоко, докато техният елфически приятел зорко ги пазеше.

Ядосан и притеснен, отец Йойона слезе по главния коридор на горното ниво на Сейнт Мер-Абел. Дълъг и широк, коридорът се намираше по протежението на скалата, надвиснала над залива на Вси светии. Източните прозорци бяха разположени на разстояние няколко крачки от монаха, докато тези от лявата му страна бяха залостени от дървени капаци, върху които бяха изографисани изображения. Всеки капак разказваше отделна история, притчи за основите на Абеликанската църква. Обикновено Йойона, който бе изследвал само дузина от петдесетте капаци за всичките десетилетия, които бе преживял в Сейнт Мер-Абел, би се спрял и внимателно би разгледал някои от неизучените. Сетне, след около час, в който би огледал всеки детайл на широкия шест инча капак, би се замислил за скрития смисъл на притчата. Ала днес той се чувстваше зле и не искаше да гледа нищо, свързано с неговия Орден, затова само сведе глава и прехапа устни, за да не започне да си мърмори на глас.